****************
Студентско есе на Нели Вълчева

“…..Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знете за своя род и език …….”?

А може би Светите братя Кирил и Методий, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Владислав Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, Бачо Киро, Добри Чинтулов и много, много други?

Всъщност, днес, всички тях, наричаме будители и възрожденци.
Четем завещаните от тях редове и ….се учим.
Учим историята си, учим смисъла на посланията им за родолюбие, национален идеал и свобода.
И няма как – наричаме ги наши, български, учители.

Наши български учители са и всички онези монаси и свещеници, чиято мисия била „…да дадат умения по четене, писане, църковно пеене и малко смятане”, в килийните училища, през епохата на Османското владичество, както и онези, от Взаимното училище, в периода на българското Възраждане.

Днес също имаме нашите си, съврменни, български учители.
По силата на невидимата нишка на поколенията и мостовете между историческите събития и превратности, те, сигурна съм, са учениците на първоучителите ни .

Защото – да превъплътиш словото в мисъл, мисълта в проекция на знанието, а знанието в енергия за двигателя на историята, е истинската мисия и предизвикателсво пред учителя.

От перото, потопено в мастилницата, и мъждукащата светлина в килийните училища, до необятния свят и възможности на компютъра и виртуалната клавиатура.
От черната дъска и тебишира до мултимедийните екрани.
От зова на Паисий „….Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!” до мигновените копия на супертехнологичните ксерокопирни машини и невидимите файлове.

Изправена пред предизвикателството на темата на това есе и сравнявайки изходните опорни точки пред българските учители и просветители, тогава и днес, пред очите ми се появяват картини изпълнени с противоречия и ясно отличаващи се противоположности.

Въпросите идват от самосебеси, а сравненията оставят усещането за някаква болезненост. Като това, например, за преписваната, крита и оцеляла, въпреки превратностите на времето, Паисиева история, която днес, при целия спектър от върхови технологии, придобива все по-смаляващи се „размери” с чувството, че от нея ни остава само …. едно заглавие.

Кой е виновният ли?

Учителят.
Та кой не е чувал този отговор.
Отговор, който изрича обществото ни, като аксиома – твърдение, неподлежащо на доказване.

Той, учителят, днес е като герой на сцена, ясно очертан от единствения прожектор върху нея.
От него искаме да държи ръката на прописващия първокласник.

Искаме да ни разбира, когато влизаме в час с подпухнали от плач очи, след поредната безсънна нощ, прекарали неразбрани от родителите ни.

Да не пише слабата оценка върху полупразния лист от контролното.

Искаме да ни говори, докато сваляме, в супер модерните си телефони,  най-новата песен на най-новата фолк певица, но, ако може, след това да не иска от нас да повтаряме казаното.

Питаме го за последния му статус в социалната мрежа, но никога не се сещаме да го попитаме коя е последната книга, която си е купил.

Още по-малко ни хрумва да се замислим – имал ли е възможност да го направи.

А баба все повтаряше, че навремето „Кметът, даскалът и попът са били най-важните и уважавани хора в селото”.

Кое време – я питах аз.
Нашето – ми отговаряше тя.

А в „моето” време, аз й разказвах това:
”- Е, как е, сине? Как се справи?

- Пет двойки, тате! – отвръща синчето.

- Мале-е-е! Голям бой ще падне!

- Знам, тате. Вече съм им взел адресите.”

Българският учител пред предизвикателствата на съвремието.

В „моето” време, когато централните улици на столицата се превръщат в „реки” от протестиращи учители. 

В барикада от тела, за защита на достойнството.
С пламъка на свещта, в ръце, преминал по пътя от килийното училище до жълтите павета, днес.
За милост.

И милостиня.

С отвращение.

И болка.

С презрение.

И отчаяние.

Тези, които преписваха и пренасяха посланието на Паисий.

Единственият им изход е да успеят да надбягат времето и да хванат езика, който само след малко ще говорят учениците им. При това много по-добре от тях.

Всъщност те – българските учители и ученици – отдавна говорят по между си неразбираемо.

Догонването се оказва непосилно.

В същото време, някъде там, европейски директиви и международни документи събират в нови рамки, концепции и документи картината на образованието на бъдещето.

През Лисабонската стратегия за подобряване на качеството и ефективността на образованието, като „осигуряване на всеобщ достъп и отваряне на образователните системи към света”, до документите на ЮНЕСКО, които определят парадигмите за образованието през 21 век, посочвайки една от най-важните задачи на образованието – „ да придружава хората в процеса на преминаването им от позицията на зависимост от другите към осъзната и доброволна солидарност спрямо света около тях. ”

Според тези директиви, „образованието трябва да помага на хората, да разбират по-добре себе си и другите, чрез по-доброто осмисляне на света около тях. ”

„Кой свят” – сигурна би ме попитала баба.

„Нашият” – сигурно би трябвало да й отговоря аз.

На предизвикателствата на съвремието пред нашите, българските учители.