Блогрол
1. ДОМЪТ НА ОТЕЦ ИВАН
2. ВЪВ ФЕЙСБУК-"ДА ПОДКРЕПИМ БЛАГОРОДНАТА МИСИЯ НА ОТЕЦ ИВАН"
3. БЛОГЪТ НА ИВО ИНДЖЕВ
4. Откровения.com
5. Подписка в памет на Едуард Генов. Нека една уличка в София, където той живееше, носи неговото име!
6. ГЕРИ Е СТРАХОТНА
7. ДАНИЕЛ МИТОВ
8. Мария Николова - divini
9. Блогът на Ангел Станоев-gantree
10. Блогът на Димитър Петров-thetrooper
11. ДЕСНИ ВРЪЗКИ
12. Блогът на Ciele...За Любовта....
13. Блогът на Ваня Панайотова
14. Музикална страница
15. Лили, прекрасна си!
16. АКО БЯХ....
17. УДИВИТЕЛНО
18. Блогът на gothic-Музика
19. С вкус на боровинки
20. Блогът на sestra - Creep
21. http://pravoconsult.blog.bg
22. ЗА ЛАГЕРИТЕ....
23. Блогът на Chara
24. R.I.P.! Ева Звездева - fantangero0000 !
2. ВЪВ ФЕЙСБУК-"ДА ПОДКРЕПИМ БЛАГОРОДНАТА МИСИЯ НА ОТЕЦ ИВАН"
3. БЛОГЪТ НА ИВО ИНДЖЕВ
4. Откровения.com
5. Подписка в памет на Едуард Генов. Нека една уличка в София, където той живееше, носи неговото име!
6. ГЕРИ Е СТРАХОТНА
7. ДАНИЕЛ МИТОВ
8. Мария Николова - divini
9. Блогът на Ангел Станоев-gantree
10. Блогът на Димитър Петров-thetrooper
11. ДЕСНИ ВРЪЗКИ
12. Блогът на Ciele...За Любовта....
13. Блогът на Ваня Панайотова
14. Музикална страница
15. Лили, прекрасна си!
16. АКО БЯХ....
17. УДИВИТЕЛНО
18. Блогът на gothic-Музика
19. С вкус на боровинки
20. Блогът на sestra - Creep
21. http://pravoconsult.blog.bg
22. ЗА ЛАГЕРИТЕ....
23. Блогът на Chara
24. R.I.P.! Ева Звездева - fantangero0000 !
Постинг
17.01.2010 22:20 -
ЖИВОТЪТ ТУК НЕ СЕ ЖИВЕЕ, А ВЛАЧИ*
Автор: galinabg
Категория: Политика
Прочетен: 26133 Коментари: 54 Гласове:
Последна промяна: 17.01.2010 22:22
Прочетен: 26133 Коментари: 54 Гласове:
16
Последна промяна: 17.01.2010 22:22
" Ние сме отчаяно развеселени прахосници на остатъчна жизнена енергия....", казва психиатърът - политик д-р Николай Михайлов, в едно изключително, според мен, интервю за в. "Култура".
Позволявам си да го предложа на вашето внимание, най-вече, в контекста на сагата "Румяна Желева".
Изписа се много за видимите и подозирано невидимите причини за този нечуван и шокиращ политически гаф на управляващите в България пред европейските ни партньори, но, по мое мнение, случилото се носи една много по-дълбока и много по-тягостна и като тенденция причина.
За да не бъда разбрана погрешно ще ви уточня, че има няколко момента в казаното от д-р Михайлов, с което не съм напълно съгласна, дори бих поспорила с него, но то е нищожна част в сравнение с изводите от супер-финната и професионална дисекция, която психиатърът-политик извършва с виртуозна точност.
Още по-ценното е, че интервюто е направено 2 дни преди резила на Желева в Брюксел, а звучи като писано по "повода".
Д-р Николай Михайлов: Наблюдения в огледалото на отчаяните
- Доктор Михайлов, не смятате ли, че трябва вече да престанем да се вторачваме (оттласкваме) от тоталитарния период. На по-възрастното поколение ситуацията започва да прилича на 60-те и 70-те години, когато всякакви бивши партизани, идеолози и функционери продължаваха да клеймят буржоазното минало и кръвопийците капиталисти, а младото поколение им отвръщаше по костапавловски: “... аз си мисля разни мръсотии и по този начин обезсмислям целия процес”. - Процесът е обезсмислен, защото е разгадан като симулативен. Политическият елит е стратегически консолидиран, с ориентация към власт и пари. Драматизмът на положението не произтича от това, че са различни, а от това, че са еднакви и спорят за трудно делими блага. Левите и десните са посткомунистически опортюнисти, хедонисти с либерална ориентация и сродно ниво на безскрупулност. Елитът има една трепетна екзистенциална грижа – грижата за собственото му възпроизводство. Смисълът на политиката е да бъдеш преизбран. Оттук и полемиката като условие на „преизбирането”. Това е сериозно, останалото е игра. Тоталитарният период, като „точка на оттласкване”, е реторична опора на десницата, тя преживя две десетилетия с производство на думи по адрес на миналото. Две ипостаси на една балканска субстанция се люлеят в клинч, грогирани от тактическа ненавист. Това е логото на прехода. Говоря за елита, за политическото „мешере”. Бегъл поглед върху персонажите на традиционната десница дава пълна представа за игровия характер на българския антикомунизъм. Партийни членове и секретари, пропагандатори на ЦК, поети-дилетанти на левия идеал, скрити и реактивирани агенти и добрият стар опортюнист – всички те разиграват антикомунистически вълнения, вадят хляб със симулация на пророчески гняв и късане на ризи. За да може това да продължи и никога да не свършва (защото ако свърши, свършват и те), е необходимо да бъдат поддържани изходните условия на спасителния антикомунистически „ дискурс” - неотворени досиета, липсваща лустрация, вездеприсъствие на КДС, капитали зад граница и пр. В реалността - нищо или точно обратното. Българската декомунизация е реторичен фалцет и знаково насищане. На електоратите сервират думи, за да се хранят с илюзии. Процесът е фантасмагоричен и вампиризира. „Лявото” и „дясното” са езикови територии, населени с „дясно мислещи” и „ляво мислещи”. И двете антропологии са напълно обезсмислени, защото не мислят, а говорят език, който ги „говори”. Езиковите страсти евакуират от реалността, преселват в езикови вертепи. Ако случайно, подведени от порнографско любопитство, попаднете в някой десен „форум”, ще се натъкнете на брутален десен сленг, който може да съсипе вярата ви в гражданина. Кратка разходка из такъв виртуален секс шоп с езикови играчки за предизвикване на болка и разнообразни унижения може да даде решителен тласък на вашето политическо депрограмиране, ако по някаква причина сте заседнали в секта. Бедата е, че този инфернален кипеж от „политологични” безумия, тази идиотска умствена „сяра” контролира позициите на дясната „съвест”. Авторите пишат и треперят пред страшния съд на електронната жакерия. Готова е да ги линчува. При слабо отклонение от десния умствен канон получават мълниеносно квалификацията „комуноид”. Подсвирване за сбор на кучетата. Следва дълбинна „аналитична” оргия от орално-канибалски и анално-садистични прозрения, които трябва да ви довършат или да ви доведат до шок и дясно просветление. Порнографският линч е политическа инициация. Това, което „дясно мислещото” електронно население практикува тук под кодовото име „десница”, е болшевишка метаморфоза в имбецилен вариант. Нека не бъда разбран погрешно: проблемът не е в антикомунизма, а в антикомунистите и то не във всички, а в повечето. Проблемът е в господството на политизирания лумпен и в неговата наглост. Проблемът е в това, което пръв е забелязал Адам Михник: антикомунистите приличат на комунистите и то дотам, че различаването им става загадка. Трябва да бъдат изоставени, това е препоръката, ако позволите. ”Расставаюсь с вами вечным расставанием”, е казал Розанов. Не бива да се занимаваме с обслужване на пустото. - Преди една година в интервю казвате: „Не вярвам на обрат, предизвикан от масово и независимо гражданско действие. Нито ще бъде масово, нито ще бъде спонтанно. На този етап - не.” От това ви твърдение следват няколко въпроса: a). не поехме ли необратимо в едно нова и перспективна посока след 1989 г.? б). защо е това недоверие в гражданското действие днес? в). при какви обстоятелства очаквате гражданското действие? - Ще се съглася, че посоката е необратима. Ще се съглася още, че е възможна и оптимистична теория на българския преход – „направихме, каквото можахме, не проляхме кръв, попаднахме в най-добрия от всички възможни светове”. От гледна точка на успелите резултатът е чудо. От гледна точка на обикновения „потребител” преходът е хроника на илюзиите. Ранната илюзия вещаеше скок от „царството на необходимостта в царството на свободата” и вход в тучните пасбища на консумативния рай. Управлението 1997-2001 тласна страната в западна посока, което несъмнено е най-големият политически успех на прехода, но за това пък извърши приватизацията по начин, който изхвърли от синия блян повече от 1 милион души. Реформата протече като груба квазикриминална приватизационна процедура, за чието осъществяване бяха рекрутирани всички едри човекоплъхове на посткомунистическа България. Моделът на „антикомунистически” етатизъм, с радикално либерализирана приватизационна похот, отблъсна маса хора от първата романтична вълна. Царят се яви като знахар от отвъдното, като утешител - психотерапевт и търговец на надежди. Много скоро стана ясно, че е „българин” в разочароващия смисъл. Днес, според социологическите проучвания, само 20% от десните и 30% от левите са политически представени. Срив на политическото представителство. Една шепа амортизирани лидери паразитира върху политическия тотемизъм на третата възраст. Десницата е в процес на сектантски разпад и оцелява чрез консервиране на апаратните ядра. Огромна част от българските граждани са разочаровани политически привърженици, засрамени от своите минали възторзи и проточената си наивност. Тези хора казват така: политиката е едно от имената на моята глупост; спирам да вярвам. Не това, което българските политици правят, тегли страната в западна посока, брюкселската кука я тегли. Без тази кука сме в подземието на Кустурица, в хилядолетното царство на чалгата. Политическото клакьорство не си струва. Двадесет години по-късно изводите тласкат към политическо отчаяние и гражданска резигнация. Хората избират частния свят. Младежта емигрира в Мрежата, където гражданските акции са фантазирани без потребност от публична реализация. Виртуалният политически почин се самоизчерпва като автоеротична процедура. Политиката не е чат. Ако ми припомните, че последният бунт пред парламента беше решен във виртуалното пространство, ще ви отговоря, че и ефектът му остана там. Политиката губи гражданския интерес и се превръща в шоу бизнес и административна процедура. Управляват ни актьори и чиновници. Класическият гражданин е свободолюбива, патетична фигура, субект на морални страсти и рационални убеждения. Гражданският консенсус предполага ядро на ценностно съгласие, което не е предмет на спор, а има статут на очевидност. Посткомунистическа България спори за всичко, защото не вярва в нищо. В това състояние на чалгизирана жизненост и политически скепсис гражданската инициатива изглежда маргинално предприятие. Случват се епизодични победи на засегнати общности, какъвто е случаят с електронното „подслушване”. Има хора, които са решени да отбраняват освободените територии срещу опитите на властта да си ги върне. Готови са да се сражават срещу тенденциите към полицейски регрес. Това обнадеждава. - Има ли виновни (лица или общности) за загубата на духовните опори по време на прехода? Ако е имало такива опори, разбира се... - На това място предпочитам да кажа нещо за бившата ДС, защото личният състав на тази организация има пряк ефект върху загубата на „духовните опори”. Този ефект не е свързан с идеологическата им ретроградност, както обикновено се мисли, а с тяхната „експертиза”, с монопола върху нерегламентирана информация и с неудържимия им пазарен активизъм. Тайната власт формира елитарно съзнание на причастност към засекретено знание и престъпни технологии. Тези хора са „гностици”, иронично казано. Освен, че са гностици, което означава „расово” високомерие, те са и циници, което пък означава готовност за подвизи на безкомпромисно „капиталистическо” съревнование. Хората от ДС не медитират върху идеологията, а върху властта. Те са „експертно” концентрирани върху ситуацията „власт” като априорна категория и конкретен репертоар от средства за нейната „защита”. Имаха отдел „мокри поръчки” или нещо подобно. Тази „експертна” група е способна да функционира във всеки идеологически контекст, те са конвертируеми наемници, обвързани със специфична корпоративна етика и кланова лоялност. Шеф на разузнавателната служба на НАТО е унгарец, доколкото помня, обучаван в КГБ, за да не споменаваме какво е Путин или пък какво е Буш, който видя в очите му „душа”. Хората от службите са заклети врагове на „откритото” общество, доколкото те самите са „закрито” общество. Духовната им генеалогията отпраща към традицията на наднационалните езотерични съобщества. Службите са интернационал на „петата власт”. Не случайно българските масонски ложи са препълнени с бивши агенти на ДС. Масоните са във всички парламентарни групи и никой не пита за „конфликт на интереси”, а им се радват като на някаква екзотика. Мисля си, че безпроблемното прехвърляне на еничарската група на „стражите” от комунистическа в демократическа България е структурен дефект на българската демокрация, нейно опасно вътрешно противоречие с тежки щети върху българската „нормализация”. Това никъде не беше допуснато да се случи - точно така и в такъв мащаб. От сутрин до вечер са в телевизията като ментори на демокрацията, преизпълнени с „компетентност” и благи намерения. Централната активистка фигура на българския преход е бивш агент на ДС. Смешно. Те са движеща пазарна сила и задкулисен политически „играч”, за да не казвам „арбитър”. Хубаво е да нямаме съмнения по този въпрос. Лустрацията беше задължителна и трябваше да стане най-късно през 97-а. Десните лидери имаха мандат за такава операция, но не пожелаха да я извършат, защото задкулисният консенсус не предвиждаше подобно „посегателство”. В това е предателството на десните лидери. Скриха архивите, агентите, миналото, бъдещето и се отдадоха на приватизационен разгул и антикомунистическо кликушество. Интелигенцията – в режим на късогледа клака. Господстващата реформаторска парадигма на „мирния преход и националното съгласие” кодира прехода като олигархичен процес на структуриране на раздържавената собственост и нелегитимен контрол върху публичната власт. Българските десни реализираха проекта на комунистическия номенклатурен елит и неговия репресивен апарат, в това се състои пародийният финал на фамозния ни преход. Димитър Луджев напомни от страниците на „Култура”, че в приватизационния процес са участвали около 220 офшорни фирми, собственост на този елит и на неговите родови продължения. Леви анализатори говорят за „500 семейства”. Тук е заровено кучето. Тези 220 офшорни фирми на БКП/КДС бяха корпуси за бързо приватизационно реагиране, бойни групи за анексиране на пазарни територии. Десните изиграха роля на политически гарант на тяхното пазарно осъществяване. Те опаковаха процеса в клишета на либералната проповед, трафарети за свободния пазар и скандиране на антикомунистически лозунги. Демократичната видимост е тяхна заслуга. Червените станаха капиталисти с помощта на сините, които извършиха приватизацията на червените. Хитрост на историческия разум. Двадесет години по-късно, в резултат на либералната обществена трансформация, бившият елит има не само статут на пазарен хегемон, на привилегирован строител на българския капитализъм, но и на авангардно евроатлантическо ядро с ръководна роля в българския „цивилизационен” процес. „Бившите” са компрадорски елит. Доверено лице на Запада. Не мислите ли, че това е краят, ако изобщо има край? Българската политическа система функционира като карикатура на демокрацията, като гротеска на народовластието. Класическата либерално-демократична версия предписва обективно структуриране на обществения интерес в система на многопартийно представителство. Партиите са представители на „земята, труда и капитала” в сферата на държавното управление, което на свой ред хармонизира рационално представени и национално защитими публични интереси. Политическият процес се осъществява от носители на разум и воля, от отговорни граждани, обединени от конституционен консенсус, кодифициращ живота на нацията като политическа общност. Това знаем всички, а това, което не всички подозираме, е, че от утробата на тоталитаризма беше „изроден” с форцепс един фрустриран и еуфоричен постутопист, тежко увреден от политическа демагогия, медийни манипулации и прелъстен от консумативни фантазии. Този, политически крайно инфантилен, обект на „реформата” стана по неизбежност плячка на хищници от собственото му племе. Разомагьосването на тоталитарния свят не освободи култура, а нагон, похот. Движеща сила на прехода не е волята за свобода и достойнство, а похотта за собственост и поглъщане. Libido possidendi. Десните кръжат около класическата либерална парадигма на естествения човек, естествените права и естествения интерес. Към това добавят и прозрението, че нищо не е по-естествено от егоизма. Тук им идва на помощ Айн Ранд. Само че реализацията на тези „естествености” предполага разум и гражданска добродетел като културен фундамент на либерално-демократичния консенсус. Без този фундамент сме в режим на нова утопия. Българският „хабитус” е сложно устроен. Нашата базисна културна реактивност е съставена от объркан възрожденско-социалистически сантимент, неизтребими егалитарни настроения и невротичен национализъм. Към това добавям и посткомунистическия бяс за еротични екзалтации и турско-цигански мелос. 1989-а ни завари без стартов културен капитал, дисидентска традиция и меродавен елит. Много лоши изходни условия. Остава загадка как би реагирал българският народ на безкористно лидерство, с въображение за сложността на лидерската задача. Не знаем как би реагирал, защото не му се случи, за да знаем. Лидерите на прехода презряха „моралните въпроси” на прехода - искрено, дълбоко и „концептуално”. Изпаднаха в огромно самодоволство от „прозрението”, че морален преход не съществува, и му развързаха края като онези „госпожици” от руската литература. Отдадоха се на безумна приватизационна похот и вербално антикомунистическо буйство. Ето ни, накрая, в локвата на резултата: изтерзан балкански хедонизъм, кротка влюбена омраза и политически буфон начело. - В друго свое интервю твърдите: „Нямаме ресурс за ново начало, това, което имаме на сцената, са руините на прехода”. Още ли така мислите? - Втора „революция” няма да има в България. Ще се влачим в посока, която не е лоша. Европа да му мисли, ние сме свикнали. Да се влачим. - Мрънкането ли е най-важната ни национална особеност, или е просто техника за по-лесно преживяване на трудни моменти? Споделяте ли една популярна теза, че „българските дълбоки прозрения за общото ни битие се раждат от страданието”. И ако допуснем, че сме страдали достатъчно, къде са дълбоките прозрения? - Постсоциалистическият човек е разочарован и скептичен. Живее разсеян живот. Генералното му униние е ритмично прекъсвано от епизоди на алкохолна еуфория и жестока чалга. Понякога чете Куелю (Цецка Цачева). Очите му изтичат от гледане на телевизия. Жените гледат турски сериал. Мъжете гледат нощем, те си знаят какво. Ден след ден, едно и също. Към този, общо взето, напълно „редовен” начин на живот се прибавя и много коментираната склонност към противоправно поведение. Приватизира без юридически основания. Отмъква по нещо. Имах пациент в депресия, който се каеше, че не успял да открадне достатъчно в преходния период. Бил грешник. Виновен пред семейството си и пред съвестта си на „мъж”. Смайващо „преораване” на ума. Ние сме сгушен народ, оцеляващи люде. С дръзки инициативи в обема на битовата грижа. Животът е скромна идея в български прочит. Основната метафизическа интуиция е по-скоро суеверно-анимистка, отколкото религиозна. Нашият човек е религиозно равнодушен и тактически суеверен. Изповядва култ към восъчните свещи. Съблазняват го телевизионните пророчици, обича да му „гледат” и чука на собствената си глава като на някакво дърво. Чете „Шок”. Не е вярно, че нашият човек е лош, по-скоро обратно; но е вярно, че е мнителен. Омърморването на „положението” е тайнство на съкратения живот, магически ритуал за обезпечаване на минималната потребителска кошница. Омърморването е тъга и ропот, клюка и бунт - народна магия за сигурност. Съдбата е свекърва, капризен женски род. Властта отнема, а не дава. Силният и слабият, богатият и бедният са паралелни светове. Подозирам, че българите предпочитат слабо репресивен социализъм, обогатен с указ 56. Малко „частно”, много „държавно” и ред. С икономизацията на националното въображение и откриването на глобалния свят си отива и нещо от манталитета на традиционния българин. Това, което живеем, е не само политически, но и антропологически преход. Не съм се натъквал на дълбоки прозрения, свързани със силни страдания. Българите не страдаха особено при Живков. В България, както казваше Вера Мутафчиева, няма гладни гробища. Не късният живковизъм, а преходът изтерза „малките българи”. Защото не беше за тях и те го разбраха. Това, което се разгърна в името на демокрацията, взриви всички опори и нарани народа дълбоко. Името на тази травма е грабеж. Имам хипотеза, че извън „социалистическата революция”, българите не са преживявали по-брутална социална трансформация от тази, която наричаме преход. Войните са бедствие, което се преживява като изпитание. Преходът е исторически обрат под формата на гавра. След този „обрат” част от сънародниците се оплакват от панически пристъпи, разсеяно внимание и склонност към сеизмични пророчества. Изтръпват им крайниците. Живеят с помощта на битови автоматизми и самооценка на нещастници. Вярно е, че имаме и стара традиция на социално вайкане и тактическа депресия. Проплакването умилостивява. Ключовият човек до скоро беше Масларова, злата богиня на отказа. Когато европейската социология пита българина „как си”, той отговаря „нещастен”. Отговорът е информативен за актуалния статус, но осведомява и за дълбинно униние. Животът тук не се живее, а влачи. Някои подозират национално изчерпване. Ние сме отчаяно развеселени прахосници на остатъчна жизнена енергия. Приемете изреченото като меланхолно преувеличение, извлечено от самонаблюдения на един от изгубените поколения. Не възразявам. Мантрите на нормативния оптимизъм не вършат работа, обаче. Осъзнаването върши работа. Вижте демографските данни. - Как се справиха (психологически) всички онези, които с настъпването на прехода се почувстваха излишни? - По пътя на бавното и мъчително усвояване на нова социална роля, като усилване на социалната повратливост и битовата борбеност. Някои се провалиха, други се преоткриха. Мускулно надарените българи, всички борци, гребци и боксьори, всички тъй наречени олимпийски надежди или просто тарикати с физическа сила бяха хвърлени на улицата като ортопеди на приватизацията и пазачи на сакралните капиталистически тела. 1989-а ги избута на улицата като корпулентен знак на тоталитарната класика и като зловеща предприемаческа закана. „Увиснаха” екзистенциално със смазани уши и изплезен поглед - като артефакти на тоталитаризма и образ на новия живот. Тяхното „справяне” с кризата предполагаше съгласие за бърза и безусловна криминализация. Дадоха го. Тепърва ще ни става ясно каква част от българското население е избрала престъплението в борбата за „насъщния” и в опита за справяне с индивидуалните кризи. „Спортистите” са просто скроени жизнелюбци. Тяхната бърза криминализация онагледи един „секрет” на комунизма, а и на ранния български капитализъм – презрението към човека като към лесно отстранима физическа пречка и култа към социално хищничество. Фашизоидната простотия се оказа потребна и от двете страни на 1989-а. Единият от пътищата за „справяне” е следователно бестиализацията, регресът към хищника. Като наблюдавам бизнес елита и експертния антураж, оставам с впечатление, че тече аналогичен процес и на „елитарно” равнище. Българският посткомунизъм създаде делова и компетентна „раса” на успелите, хладна порода от нещо като киборги на капитализма. Има нещо отблъскващо в този човешки тип. Наричат го cool, но е неприятен, защото е арогантен и пуст. Това иде от парите. Монетата е духовно активна субстанция, променя този, който я има, и този, който я няма. Съществува евхаристийна мистерия на хляба и сатанинска мистерия на монетата. Две коренно различни вероизповедания, които няма да се помирят. Какво да кажем за дисквалифицираните? За безпомощната човешка маса, която имплозира като потенциален психосоматичен самоубиец и се разви като фрустрирана електорална маса? Този преход трябваше да отговори на въпроса къде ще отидат парите, а не къде ще отидат хората. Въпросът за „съдбата на хората” беше запокитен в бъдещето. Днес българският човек живее с тялото си в своята разнебитена провинция и с въображението си в европейския Ханаан. Осъществихме скок от домодерна България в постмодерна Европа. Посткомунистическият българин обитава междинна, „преходна” зона. Културният му статус е „археомодерен”, а психиатричният, с извинение – невротично-шизоиден. Този „кентавричен” субект на прехода живее в режим на двойна неудовлетвореност – от „морално остарялата” българска ситуация и от нереализирания европейски „идеал”. Какво да се прави в тази твърде шизоидна ситуация? Препоръката да се търпи има характера на черен хумор. Да утешаваш третата възраст с бъдещето е задължение на църквата, а не на политиката. Утешенията трябва да бъдат индивидуализирани. Голословно? Ето нещо конкретно: аполитея, фанатичен естетизъм, религия (Николас Гомес Давила). Триада на един колумбийски католик, рентиер от Богота. За българския постмодерен прагматик - друго: престиж, Сорос, блондинка. И Синя коалиция, щях да забравя. Добавям - инклузивно брюнетка. Защо пък не?! - Какъв друг мотив, освен евентуално по-добри условия за кариерно развитие, биха върнали в България онези млади хора, които по време на прехода заминаха да учат в чужбина? - Младият човек е ентусиазиран да реализира жизнена идея. В масовия случай тази „идея” е възприета по подражание и културна сугестия. Човекът днес е съблазнен от това, което наричат „гламур”. Гламур е панеротична утопия, култура на нарцистичния лукс. Ерзац свят без болка и уродства. Не всички попадат в хедонистичния рай, но всички тичат в тази посока. Глобалната културна динамика е свързана с референтния образ на успеха, с широко рекламирания жизнен стил на световния консумативен елит. Секрет на тази светска религия е, че „спасява” малцина и погубва мнозина. А неин свръхсекрет е нихилизмът. Триумфът на нищото. Връщат се хора с „потиснати цели”, за да опитам професионален отговор. „Потиснатата цел” е психодинамично понятие от репертоара на психичните защити. Свежда се до редукция на желанието под натиска на реалността и гласи следното: щом не мога да имам това, което искам, ще искам това, което имам. Искам България. Не вярвам в „идеалните” мотиви за връщане на образования млад човек. Никой не се връща, защото е „длъжен” на отечеството, което се нуждае от новопридобитата му компетентност. Връщат се след разумен анализ на „обстоятелствата” и вътрешно „вслушване”. Връщат се заради близки хора и заради нещо, което „не може да се назове”. - Като психиатър как бихте помогнали на човек, чието име е излязло наскоро при отварянето на досиетата, и той ви каже: „Не е честно, за много други никога няма да се научи”? - Такъв човек се позовава на несправедливост, за да намали вина. Дефинира лошо това, което се е случило. Тактиката е да страда от чуждата, а не от своята „нечестност”. Лошо самоутешение, но и това е нещо. Обикновено се защитават с отричане - казват, че не са били сътрудници. Други казват, че са горди с тази принадлежност. Някои избират невъзможната позиция да твърдят и двете неща едновременно. Тези, които избират отричането, „усилват” позицията си с публикации в жанра на „крайната изненада” и със закана да съдят Комисията. Споменават и Страсбург. След месец утихват. Някои от уличените, които принадлежат на българската култура, намекват, че е неблагодарно да бъдат „набеждавани” след всичко, което са дали на отечеството. Тази категория се скрива в претенцията за извисеност и заслуги, които априорно изключват всички подозрения и всички нравствени претенции. Твърдят, че са „елит”, което винаги е спорно, щом някой го твърди. Елит не твърди такива работи. Този „елит” казва така: плебсът претендира, но ние се спасяваме с презрение или още по-радикално – с опрощение, тъй като „не знаят какво вършат”. Отказват дебат по „подробностите” и просто се потрисат - като форма на морален шантаж и тактика за замитане на следите. Творецът е отвъд доброто и злото и се отчита само на висшите сили. На ръководството на Шамбала. Канонизираните творци от тоталитарния период се отбраняват с пакт за суетно подпомагане и групова контраатака всеки път, когато интересите им бъдат засегнати. „Интереси” означава суета. Преживяват се като ложа на привилегированите с кодекс за неудържимо взаимно ласкателство. Борят се за дълговечност. Няколко души с разкрита принадлежност към ДС си спечелиха известни симпатии с нещо подобно на извинение. Не всички имат храброст за макар и частично признание. Не могат да се каят, защото срещата с аза се преживява като форма на ужас. Отдавна е забелязано, че най-дълбоко се каят светците, които нямат нужда от покаяние, и най-зле грешниците, които драматично се нуждаят от него. Покаянието е изключително духовно постижение, категория от висок нравствено-религиозен ред. Шансът да научим днес за подобно персонално събитие клони към статистическата вероятност на чудото. Не е редно хората да бъдат изтезавани с непостижими образци, но сриването в безразличие дърпа към дъното, където се мотаят само бивши хора. Тези, които бяха обявени, се преживяват като жертви. От друга страна, има злорадство да бъдеш свидетел на чуждия срам. Никой не се старае да индивидуализира, опозоряването върви en bloc. Боя се, че целта на отварянето на архивите, която е да разберем зависимостите и „кой кой е”, не само, че не е постигната, но сякаш следва логиката на онази класическа манипулация, според която „откриването е прикриване”. Една част от сътрудниците се крие в десните партии. Друга част на „особено ценните агенти” не присъства в архивите, защото е действала по регламент без писмени следи. Лидерите обичат такъв антураж, защото е зависим и знае да служи. Цялата работа е отвратителна и, както казва вашият потърпевш – „нечестна”. Как да му помогнем? Бедата е, че тъкмо на него не е дадено да се позовава на тази „несправедливост”, други трябва да бият тази камбана. Неговият шанс е да се сблъска със своята „сянка”. На всички ни шансът е там. - Можа ли поне един честен човек, издигайки се до най-високите стъпала на властта, да се опази непокварен и неупотребен „от лукавия” по време на прехода? - Правя уговорка, че за мен „политиката и политиците” са разговор за това, което знам от наблюдения и самонаблюдения. По този въпрос съм строго субективен, защото не знам друг начин да бъда „обективен”. За това отговарям на вашия въпрос така: в първата фаза на прехода – да; след 1997-а е казуистика. Познавах един политик, който твърдеше, че в политиката е допустимо „всичко”. Моралът е в общността, а не в съвестта на политическото лице. Политикът няма съвест, а цел. Неговата „съвест” е да постигне целта. Целта оправдава средствата. Хората са зли. Прилично овладян макиавелизъм, който нарича себе си „християнска” политика. В това смесване съзирам наглост. Припомням на всички макиавелисти – „християни”, че Христос не е разпънат от „грешници”, а от хора с държавническо мислене. От склонните да боравят с човека като с неодушевен предмет и да „операционализират” политическите ползи. От въпросния политик научих любопитна история, която си струва да бъде разказана, защото илюстрира патологията на този политически ум. Слободан Милошевич се чувствал застрашен от Биляна Плавшич, талантлив политик от сръбската Демократическа партия. За да се справи с нейната конкуренция, и изпратил „мъж” от сръбската ДС/УДБА/ със задача да я съблазни и изведе от политиката. Успял. Превърнал я от политик във влюбена жена и я отвел в света на любовните перипетии. Конкуренцията била ликвидирана. Коментарът беше много инструктивен: „И аз бих направил същото”. Тогава този сюжет, заедно със съпътстващия коментар, ми се стори анекдотичен, но по-късно разбрах абсолютната му сериозност. Казуси от този род ме карат да мисля, че основният риск на политическото занимание не е морален, а направо демоничен. В политическите подходи на „решените политически мъже” има нещо зловещо и от простосмъртна гледна точка - перверзно. Това тревожи дълбинно и се преживява трудно, а не фамозният „конфликт на интереси”. Политиката е дух, политически дух. Оставен сам на себе си, без духовен контрол, политическият демон трансформира човешката същност, превръща човека в alienus (чужд, луд). Много напредналият политик е из-род, изведен от рода, демиург на „общото благо”. Хубаво питате дали има опазен „от лукавия”. Въобще не става дума за „морал”, за евтина морална придирчивост, а за произхода на политическите енергии, за „лукавия” им произход. Харизмите биват и инфернални. Около известен род лидери човешките обкръжения напомнят интелектуално вцепенени „свидетели на Йехова” с илюзия за автономност. Хората рационализират повърхностно политическата повреда. Наричат политика крадец, депутат. Свеждат въпроса до кражбата. Само че далеч не всички крадат, бедата е, че лъжат - бодро и „алтруистично”. В политиката се лъже под натиска на нещо като „дълг”. Ако спре производството на национално отговорни лъжи, партиите ще фалират. Партиите са специфично фалшифицирани сектори на реалността, идеологизирани котерии на държавна дотация. Човек, уважаващ очевидностите, е политически неспасяем, съдбата му е да бъде избирател, клакьор или аполитичен, което е за предпочитане, ако питате мен. Политиката не е за нормалния грешник, иска се допълнителна специализация. Познавам няколко почтени политици, които приличат на юродиви и не подлежат на никакво опитомяване поради характерови аномалии. Те играят ролята на шут при краля. Известно време ги понасят като екстравагантно привързани към фактите, като PR-гаранти на вътрепартийната демокрация. Прощават им „инфантилния” респект към истината, но после, след кратък период на „мачкане” (жаргон за преднамерен натиск и вътрепартийна дисквалификация), ги „пускат на шейната” (жаргон за отстраняване) или ги „изваждат от обувките” (друг жаргон за отстраняване). Идиомите на реалната политика са шедьоври на циничния език. Конкурира ги криминалното арго, но то е по-благочестиво, защото е „директно”. Преходът разврати своите синове и дъщери, разби ги персонално. Твърдят, че моралната политика е оксиморон. В политиката няма истина и морал, а игра на истина и морал. Така мисли Юлия Кръстева, която казва също, че левите имат повече чувство за човека, а десните - по-малко. Политиката е игра на истина и морал. Ако това е вярно, следва много важен извод: високото качество на играта означава успех, а ниското провал. Академичен въпрос е доколко такъв тип игра може да бъде играна успешно, без автентична свързаност с въпросните ценности. Вярно е, че има политически актьори, които заслужават Аскеер, Икар и може би Оскар. Но по-дълбоката емпирично верифицирана истина е, че хората разгадават симулацията и изхвърлят лицемерите. Лицемерът със сигурност ще бъде спипан. Дебнат го енергиите на каузата, с която е обвързан „по непредпазливост”. Хората са хитри същества, знаят тънката си сметка. Презират „благодетелите” си. - На какво, според вас, се дължи системната негативно селекция, която правим в тези 20 години? Има ли тя биография, или е ново, „демократично” явление? - Към политиката потеглят различни хора и по различни подбуди, но се застояват „предопределените”. В романтичната фаза на прехода в политиката попаднаха художници, поети, литератори, но партийна кариера направиха утилитаристите. Константин Победоносцев твърди, че парламентарната демокрация е лош подбор по дефиниция. Парламентът, казва той, е институция, която удовлетворява интересите на народните представители и тяхното лично честолюбие. Парламентарните турнири не произвеждат истина, а честолюбива крамола. Честният човек изпитва отвращение от изборната процедура. Кой честен човек, пита той, ще приеме предизборно ролята на „любезен лъжец”, който говори това, което искат да чуят, и обещава това, което знае, че никога няма да изпълни? Българският политик е натурален „демократ”, той е напълно щастлив да лицемери и в двете стратегически посоки – навън към публиката и навътре към лидера. Органичен е в тази роля. Не народът, а лидерът решава съдбата на кандидата за политическа слава, защото не народът, а лидерът пише предизборната листа. Предизборната листа е „книга на живота”, ако те няма там, те няма. За да развиеш кариера на политик, ще трябва да се харесаш на лидера и никога да не го разочароваш, защото в него е пълнотата на властите. Plenitudo potestatis. Лидерът е папа. Зависимостта от „непогрешимия” деградира. Лидерът се къпе в ласкателства и даже се дави. С лидерското условие е свързан много важен филтър на негативната селекция, за която питате. Може да ви се стори фрапиращо, но лъжата, като тактика на подвеждане, се преподава в езотеричните партийни курсове по манипулативно майсторство. „Мръсната игра” има степени на посвещение. Във вътрешния езотеричен кръг се вземат решенията за Биляна Плавшич. Във външния екзотеричен кръг пребъдват в романтично неведение и бавно осъзнават, ако имат „ум”. Политикът е в нещо гьотверен кокона (травестит). Сменя позиции, мести се, лъже, съблазнява. Родната политика е „тънка работа” за дебелокожи души. Преходната криминално-битова редакция на политическия занаят привлече „печени хора”. Играчи. Вятърът на промяната довя нови социални роли и даде шанс да се родиш от нищото. Това буквално вбеси амбициозните хора. Маса народ преживя внезапна социална вертикализация, споходи ги кариера, която не бяха сънували. Покатериха се, после изпопадаха. Тези, които оцеляха, са паметници на лукавството. Владислав Тодоров ги нарича „бракми”. В последна сметка, негативната селекция е народен вот. Червените гласуват червено, сините - синьо. Лицата нямат значение, цветът е всичко. Цветът и „Бойко”, за да бъдем коректни. Вотът е откъснат от личността акт. От личността на този, който гласува, и от личността на този, за когото гласуват. Процесът е сомнамбулен. Това, което описвам, звучи като гротеска. Българският свят се движи благодарение на тази „гротеска” или въпреки нея - как точно се движи този свят, не знам, а и мисля, че никой не знае. - Наистина ли сегашният ни министър-председателят е фигурата, с която масовата идентификация е най-автентична? И ако да, защо? - Всичко, което се случи през последните 20 години, тласкаше към този изход. Борисов е закономерен, той е нашият резервен коз в ситуация на криза. Цялата криминална сценография на прехода (заедно с кухата политическа реторика и смайващата медийна недооценъчност) подготвяха това бодро политическо нововъведение. Б. изчерпва симулативния период на българската политика и слага край на измишльотината „преход”. Б. е виц за нашата бутафорна европеизация, срив на претенцията за европейски стил и протоколно поведение. Б. „цепи” фалша на тази претенция. Той е завръщане към „родното”, към „диалекта” - след двадесет годишно лутане из пустинята на демократичните условности и протоколния език. Б. говори на български и даже не на български, а „като хората”. Той е най-органичният човек след Живков, вторият „човек от народа”, когото ни е съдено да преживеем. Ставащото е симптом на умора и знак на неудача. Българската политика е преживявана като абстрактен ритуал за елитарна употреба, като безсмислено процедурно усложнение, което скрива корупция и дефицит на воля. Медийната интерпретация превръща абстрактната игра в конкретно безобразие, в разказ за злоупотреби и безочие. 20 години тече сериал за негодника Леонсио, който мъчи робинята Изаура и няма кой да го изрита. Елитът е делегитимиран като себичен идиот. С пришествието на Борисов политическата „игра” е отменена в името на политическата „сериозност”; снети са всички опозиции: ляво - дясно, горе – долу, ние - те и даже преди и сега (реинкарнация на Живков?). На сцената е духът на улицата в държавнически образ. В лицето на този премиер, в който има нещо магическо, за да не казвам мистическо, България открива ниската си равновесна точка, равнището на своята ”естественост”. Премиерът не се казва Борисов, а Бойко, даже „Бойко”. „Бойко” не е лице, а природно явление, натурален политически символ, етнотарикат от фолклорната иконография. Нищо по-наивно от възмущението, че си противоречи. Б. е съвпадение на противоположностите, съчетание на несъчетаемото, катахреза. Той не е на сцената, за да бъде „нещо”, а за да присъства. Б. няма длъжностна характеристика, той е смисълът на всички длъжностни характеристики. Функцията му е символично-интегрираща и гневно-възмездителна. „Чудото Б.” помирява противоправната волност с правоохранителния дълг, полицая с разбойника, реда с хаоса. Биографията му е сбит разказ за всички преходни роли. Б. е антропологически синтез, холограма на сумарния човек от „смутното време”. Той е нашето домодерно-постмодерно чудо, абсурдисткият ни принос към европейското културно многообразие. Най свежият анекдот на европейското „разширение.” Ако питате мен, новините за Б. ще трябва да бъдат съобщавани не като политически новини в 20 часа, а в прогнозата за времето - като метеорологични новини. Като новини за природата и нейните капризни състояния. ”Бойко” е природа, шум и тътен, но и култура-субкултура, ако трябва да бъдем прецизни. На това лице се отдаде да покатери ъндърграунда до премиерския стол, което ми се струва постижение, каквото и да си говорим. Обратно на неговите избиратели и на тъй наречените „десни”, мисля, че неговата мисия е помирителна, а не правоохранителна. Б. няма да посегне на олигархията, а на Масларова или на нещо подобно. Народът и „десните” ще се радват, тя ще го понесе, а и няма как да му го върне. Б. не гони никого, а изпраща „сигнали” до Брюксел в стил на героично верноподаничество. Това е най-сценичното от всички управления, с крайно посредствени актьори и едно изключение в негово лице. Борисов ще легитимира преходната олигархия, такова е предназначението на Харизмата. Това управление има мандат да се справи с организираната престъпност и да възстанови върховенството на закона. Всички, които ще минат през ”иглените уши” на това управление, ще бъдат спасени. Олигархията ще бъде европеизирана. И това наистина ще означава край на прехода. Междувременно ще се проваля, но с приличен рейтинг. Обичат го домакините. - Всеобщо мнение е, че рязкото засилване на техническите възможности за комуникация през последните двайсет години в света укрепва основите на демокрацията. Дали укрепва обаче основите на личността? Ако личността става “все по-комуникативна”, не намалява ли нейната “личностна”, единична стойност? На какво би приличала една демокрация без достатъчно разграничени, различаващи се личности? - Сложен въпрос. Това, което знаят всички, е, че в перспективата на една напълно осъществима антиутопия, техническите възможности за свободна комуникация могат да се окажат средства за тотален контрол и всеобщо обезличаване. Интернет, тази вероятно най-перспективна медия, улеснява и обезличава. В добрите стари времена, за да се срещнат двама, са впрягали коне, предприемали са рисковани пътувания. Сега „кликват” и са „заедно”. Общуването не протича при „огнището”, а при „хардуеър” - без лице, без глас, с абортивен език. Това, което се вижда през „скайпа”, не е лице. Лицето с nickname не е личност, а „профил”. Анонимният човек се превръща в трикстер. Играе беззаконни игри, провокира, плаши. Изхвърля в Мрежата безцензурно – „виц и несъзнавано”, дълбинни безобразия, страхове и гавра. Срещата на „потребителя” със собственото му подземие обсебва. Някои пишат в транс, с автоматично писмо, което напомня обсебеност. Зад официалния параван на виртуалното пространство наднича лудост. Една крачка встрани и сте в психотичното царство на радикалната „свобода”. Отегчената свобода развива вкус към ексцеса. Мрежата е рискова, „готическа” зона. Можеш да „отпътуваш” - в инфернален манастир, в братство на обезумели калугери. Или да се забавляваш с невестите на сатаната, ако ти е по вкуса. Църквата се опитва да ограничи рисковете, като препоръчва аскеза и специални молитви при „вход” във виртуалното пространство. Признание за изкусителната сила на тези „преселения”. Налице е парадокс – най-мощното средство за неограничена комуникация усамотява. Не ми е нужно нищо, щом всичко е достъпно. Лукс на глобализираната самота. Чух, че извън строго психиатричния проблем на зависимостите, съществува и рекламиран жизнен стил, нещо като покана за виртуално пустиножителство. Добре дошли в пустинята на Дисниленд. Новата комуникативна ситуация е амбивалентна, тя е шанс и риск. Човечеството живее с кризисни дилеми. Истината е, че съдбата на западната демокрация зависи много повече от съдбата на нейното ценностно основание, отколкото от съвкупността на нейните комуникативни условия. Много коментираната „комуникативна добродетел” е благородна, но плитка идея, тя не може да компенсира метафизически срив. Нихилизмът е неизлечим процедурно. Комуникацията на „разумни енергии” без метафизическо основание е палиатив от името на самовнушена културна виталност. На всичко отгоре, играна няколко века с ето този резултат. Това става ясно от диалога между Хабермас и Ратцингер. Вацлав Хавел говори за екзистенциална революция, за възстановяване на „трансцендентното измерение” на живота като императив на третото хилядолетие. За Хавел политическата революция приключва с осъзнаване на проблем извън нейната компетентност. Въпросът за Смисъла е на дневен ред. Сещам се за пророческите думи на Малро: XXI век ще бъде век на вярата или няма да бъде. Силни думи, в които е скрита надежда. 10 януари 2010 г. Източник: http://www.kultura.bg/bg/article/view/16473
Позволявам си да го предложа на вашето внимание, най-вече, в контекста на сагата "Румяна Желева".
Изписа се много за видимите и подозирано невидимите причини за този нечуван и шокиращ политически гаф на управляващите в България пред европейските ни партньори, но, по мое мнение, случилото се носи една много по-дълбока и много по-тягостна и като тенденция причина.
За да не бъда разбрана погрешно ще ви уточня, че има няколко момента в казаното от д-р Михайлов, с което не съм напълно съгласна, дори бих поспорила с него, но то е нищожна част в сравнение с изводите от супер-финната и професионална дисекция, която психиатърът-политик извършва с виртуозна точност.
Още по-ценното е, че интервюто е направено 2 дни преди резила на Желева в Брюксел, а звучи като писано по "повода".
Д-р Николай Михайлов: Наблюдения в огледалото на отчаяните
- Доктор Михайлов, не смятате ли, че трябва вече да престанем да се вторачваме (оттласкваме) от тоталитарния период. На по-възрастното поколение ситуацията започва да прилича на 60-те и 70-те години, когато всякакви бивши партизани, идеолози и функционери продължаваха да клеймят буржоазното минало и кръвопийците капиталисти, а младото поколение им отвръщаше по костапавловски: “... аз си мисля разни мръсотии и по този начин обезсмислям целия процес”. - Процесът е обезсмислен, защото е разгадан като симулативен. Политическият елит е стратегически консолидиран, с ориентация към власт и пари. Драматизмът на положението не произтича от това, че са различни, а от това, че са еднакви и спорят за трудно делими блага. Левите и десните са посткомунистически опортюнисти, хедонисти с либерална ориентация и сродно ниво на безскрупулност. Елитът има една трепетна екзистенциална грижа – грижата за собственото му възпроизводство. Смисълът на политиката е да бъдеш преизбран. Оттук и полемиката като условие на „преизбирането”. Това е сериозно, останалото е игра. Тоталитарният период, като „точка на оттласкване”, е реторична опора на десницата, тя преживя две десетилетия с производство на думи по адрес на миналото. Две ипостаси на една балканска субстанция се люлеят в клинч, грогирани от тактическа ненавист. Това е логото на прехода. Говоря за елита, за политическото „мешере”. Бегъл поглед върху персонажите на традиционната десница дава пълна представа за игровия характер на българския антикомунизъм. Партийни членове и секретари, пропагандатори на ЦК, поети-дилетанти на левия идеал, скрити и реактивирани агенти и добрият стар опортюнист – всички те разиграват антикомунистически вълнения, вадят хляб със симулация на пророчески гняв и късане на ризи. За да може това да продължи и никога да не свършва (защото ако свърши, свършват и те), е необходимо да бъдат поддържани изходните условия на спасителния антикомунистически „ дискурс” - неотворени досиета, липсваща лустрация, вездеприсъствие на КДС, капитали зад граница и пр. В реалността - нищо или точно обратното. Българската декомунизация е реторичен фалцет и знаково насищане. На електоратите сервират думи, за да се хранят с илюзии. Процесът е фантасмагоричен и вампиризира. „Лявото” и „дясното” са езикови територии, населени с „дясно мислещи” и „ляво мислещи”. И двете антропологии са напълно обезсмислени, защото не мислят, а говорят език, който ги „говори”. Езиковите страсти евакуират от реалността, преселват в езикови вертепи. Ако случайно, подведени от порнографско любопитство, попаднете в някой десен „форум”, ще се натъкнете на брутален десен сленг, който може да съсипе вярата ви в гражданина. Кратка разходка из такъв виртуален секс шоп с езикови играчки за предизвикване на болка и разнообразни унижения може да даде решителен тласък на вашето политическо депрограмиране, ако по някаква причина сте заседнали в секта. Бедата е, че този инфернален кипеж от „политологични” безумия, тази идиотска умствена „сяра” контролира позициите на дясната „съвест”. Авторите пишат и треперят пред страшния съд на електронната жакерия. Готова е да ги линчува. При слабо отклонение от десния умствен канон получават мълниеносно квалификацията „комуноид”. Подсвирване за сбор на кучетата. Следва дълбинна „аналитична” оргия от орално-канибалски и анално-садистични прозрения, които трябва да ви довършат или да ви доведат до шок и дясно просветление. Порнографският линч е политическа инициация. Това, което „дясно мислещото” електронно население практикува тук под кодовото име „десница”, е болшевишка метаморфоза в имбецилен вариант. Нека не бъда разбран погрешно: проблемът не е в антикомунизма, а в антикомунистите и то не във всички, а в повечето. Проблемът е в господството на политизирания лумпен и в неговата наглост. Проблемът е в това, което пръв е забелязал Адам Михник: антикомунистите приличат на комунистите и то дотам, че различаването им става загадка. Трябва да бъдат изоставени, това е препоръката, ако позволите. ”Расставаюсь с вами вечным расставанием”, е казал Розанов. Не бива да се занимаваме с обслужване на пустото. - Преди една година в интервю казвате: „Не вярвам на обрат, предизвикан от масово и независимо гражданско действие. Нито ще бъде масово, нито ще бъде спонтанно. На този етап - не.” От това ви твърдение следват няколко въпроса: a). не поехме ли необратимо в едно нова и перспективна посока след 1989 г.? б). защо е това недоверие в гражданското действие днес? в). при какви обстоятелства очаквате гражданското действие? - Ще се съглася, че посоката е необратима. Ще се съглася още, че е възможна и оптимистична теория на българския преход – „направихме, каквото можахме, не проляхме кръв, попаднахме в най-добрия от всички възможни светове”. От гледна точка на успелите резултатът е чудо. От гледна точка на обикновения „потребител” преходът е хроника на илюзиите. Ранната илюзия вещаеше скок от „царството на необходимостта в царството на свободата” и вход в тучните пасбища на консумативния рай. Управлението 1997-2001 тласна страната в западна посока, което несъмнено е най-големият политически успех на прехода, но за това пък извърши приватизацията по начин, който изхвърли от синия блян повече от 1 милион души. Реформата протече като груба квазикриминална приватизационна процедура, за чието осъществяване бяха рекрутирани всички едри човекоплъхове на посткомунистическа България. Моделът на „антикомунистически” етатизъм, с радикално либерализирана приватизационна похот, отблъсна маса хора от първата романтична вълна. Царят се яви като знахар от отвъдното, като утешител - психотерапевт и търговец на надежди. Много скоро стана ясно, че е „българин” в разочароващия смисъл. Днес, според социологическите проучвания, само 20% от десните и 30% от левите са политически представени. Срив на политическото представителство. Една шепа амортизирани лидери паразитира върху политическия тотемизъм на третата възраст. Десницата е в процес на сектантски разпад и оцелява чрез консервиране на апаратните ядра. Огромна част от българските граждани са разочаровани политически привърженици, засрамени от своите минали възторзи и проточената си наивност. Тези хора казват така: политиката е едно от имената на моята глупост; спирам да вярвам. Не това, което българските политици правят, тегли страната в западна посока, брюкселската кука я тегли. Без тази кука сме в подземието на Кустурица, в хилядолетното царство на чалгата. Политическото клакьорство не си струва. Двадесет години по-късно изводите тласкат към политическо отчаяние и гражданска резигнация. Хората избират частния свят. Младежта емигрира в Мрежата, където гражданските акции са фантазирани без потребност от публична реализация. Виртуалният политически почин се самоизчерпва като автоеротична процедура. Политиката не е чат. Ако ми припомните, че последният бунт пред парламента беше решен във виртуалното пространство, ще ви отговоря, че и ефектът му остана там. Политиката губи гражданския интерес и се превръща в шоу бизнес и административна процедура. Управляват ни актьори и чиновници. Класическият гражданин е свободолюбива, патетична фигура, субект на морални страсти и рационални убеждения. Гражданският консенсус предполага ядро на ценностно съгласие, което не е предмет на спор, а има статут на очевидност. Посткомунистическа България спори за всичко, защото не вярва в нищо. В това състояние на чалгизирана жизненост и политически скепсис гражданската инициатива изглежда маргинално предприятие. Случват се епизодични победи на засегнати общности, какъвто е случаят с електронното „подслушване”. Има хора, които са решени да отбраняват освободените територии срещу опитите на властта да си ги върне. Готови са да се сражават срещу тенденциите към полицейски регрес. Това обнадеждава. - Има ли виновни (лица или общности) за загубата на духовните опори по време на прехода? Ако е имало такива опори, разбира се... - На това място предпочитам да кажа нещо за бившата ДС, защото личният състав на тази организация има пряк ефект върху загубата на „духовните опори”. Този ефект не е свързан с идеологическата им ретроградност, както обикновено се мисли, а с тяхната „експертиза”, с монопола върху нерегламентирана информация и с неудържимия им пазарен активизъм. Тайната власт формира елитарно съзнание на причастност към засекретено знание и престъпни технологии. Тези хора са „гностици”, иронично казано. Освен, че са гностици, което означава „расово” високомерие, те са и циници, което пък означава готовност за подвизи на безкомпромисно „капиталистическо” съревнование. Хората от ДС не медитират върху идеологията, а върху властта. Те са „експертно” концентрирани върху ситуацията „власт” като априорна категория и конкретен репертоар от средства за нейната „защита”. Имаха отдел „мокри поръчки” или нещо подобно. Тази „експертна” група е способна да функционира във всеки идеологически контекст, те са конвертируеми наемници, обвързани със специфична корпоративна етика и кланова лоялност. Шеф на разузнавателната служба на НАТО е унгарец, доколкото помня, обучаван в КГБ, за да не споменаваме какво е Путин или пък какво е Буш, който видя в очите му „душа”. Хората от службите са заклети врагове на „откритото” общество, доколкото те самите са „закрито” общество. Духовната им генеалогията отпраща към традицията на наднационалните езотерични съобщества. Службите са интернационал на „петата власт”. Не случайно българските масонски ложи са препълнени с бивши агенти на ДС. Масоните са във всички парламентарни групи и никой не пита за „конфликт на интереси”, а им се радват като на някаква екзотика. Мисля си, че безпроблемното прехвърляне на еничарската група на „стражите” от комунистическа в демократическа България е структурен дефект на българската демокрация, нейно опасно вътрешно противоречие с тежки щети върху българската „нормализация”. Това никъде не беше допуснато да се случи - точно така и в такъв мащаб. От сутрин до вечер са в телевизията като ментори на демокрацията, преизпълнени с „компетентност” и благи намерения. Централната активистка фигура на българския преход е бивш агент на ДС. Смешно. Те са движеща пазарна сила и задкулисен политически „играч”, за да не казвам „арбитър”. Хубаво е да нямаме съмнения по този въпрос. Лустрацията беше задължителна и трябваше да стане най-късно през 97-а. Десните лидери имаха мандат за такава операция, но не пожелаха да я извършат, защото задкулисният консенсус не предвиждаше подобно „посегателство”. В това е предателството на десните лидери. Скриха архивите, агентите, миналото, бъдещето и се отдадоха на приватизационен разгул и антикомунистическо кликушество. Интелигенцията – в режим на късогледа клака. Господстващата реформаторска парадигма на „мирния преход и националното съгласие” кодира прехода като олигархичен процес на структуриране на раздържавената собственост и нелегитимен контрол върху публичната власт. Българските десни реализираха проекта на комунистическия номенклатурен елит и неговия репресивен апарат, в това се състои пародийният финал на фамозния ни преход. Димитър Луджев напомни от страниците на „Култура”, че в приватизационния процес са участвали около 220 офшорни фирми, собственост на този елит и на неговите родови продължения. Леви анализатори говорят за „500 семейства”. Тук е заровено кучето. Тези 220 офшорни фирми на БКП/КДС бяха корпуси за бързо приватизационно реагиране, бойни групи за анексиране на пазарни територии. Десните изиграха роля на политически гарант на тяхното пазарно осъществяване. Те опаковаха процеса в клишета на либералната проповед, трафарети за свободния пазар и скандиране на антикомунистически лозунги. Демократичната видимост е тяхна заслуга. Червените станаха капиталисти с помощта на сините, които извършиха приватизацията на червените. Хитрост на историческия разум. Двадесет години по-късно, в резултат на либералната обществена трансформация, бившият елит има не само статут на пазарен хегемон, на привилегирован строител на българския капитализъм, но и на авангардно евроатлантическо ядро с ръководна роля в българския „цивилизационен” процес. „Бившите” са компрадорски елит. Доверено лице на Запада. Не мислите ли, че това е краят, ако изобщо има край? Българската политическа система функционира като карикатура на демокрацията, като гротеска на народовластието. Класическата либерално-демократична версия предписва обективно структуриране на обществения интерес в система на многопартийно представителство. Партиите са представители на „земята, труда и капитала” в сферата на държавното управление, което на свой ред хармонизира рационално представени и национално защитими публични интереси. Политическият процес се осъществява от носители на разум и воля, от отговорни граждани, обединени от конституционен консенсус, кодифициращ живота на нацията като политическа общност. Това знаем всички, а това, което не всички подозираме, е, че от утробата на тоталитаризма беше „изроден” с форцепс един фрустриран и еуфоричен постутопист, тежко увреден от политическа демагогия, медийни манипулации и прелъстен от консумативни фантазии. Този, политически крайно инфантилен, обект на „реформата” стана по неизбежност плячка на хищници от собственото му племе. Разомагьосването на тоталитарния свят не освободи култура, а нагон, похот. Движеща сила на прехода не е волята за свобода и достойнство, а похотта за собственост и поглъщане. Libido possidendi. Десните кръжат около класическата либерална парадигма на естествения човек, естествените права и естествения интерес. Към това добавят и прозрението, че нищо не е по-естествено от егоизма. Тук им идва на помощ Айн Ранд. Само че реализацията на тези „естествености” предполага разум и гражданска добродетел като културен фундамент на либерално-демократичния консенсус. Без този фундамент сме в режим на нова утопия. Българският „хабитус” е сложно устроен. Нашата базисна културна реактивност е съставена от объркан възрожденско-социалистически сантимент, неизтребими егалитарни настроения и невротичен национализъм. Към това добавям и посткомунистическия бяс за еротични екзалтации и турско-цигански мелос. 1989-а ни завари без стартов културен капитал, дисидентска традиция и меродавен елит. Много лоши изходни условия. Остава загадка как би реагирал българският народ на безкористно лидерство, с въображение за сложността на лидерската задача. Не знаем как би реагирал, защото не му се случи, за да знаем. Лидерите на прехода презряха „моралните въпроси” на прехода - искрено, дълбоко и „концептуално”. Изпаднаха в огромно самодоволство от „прозрението”, че морален преход не съществува, и му развързаха края като онези „госпожици” от руската литература. Отдадоха се на безумна приватизационна похот и вербално антикомунистическо буйство. Ето ни, накрая, в локвата на резултата: изтерзан балкански хедонизъм, кротка влюбена омраза и политически буфон начело. - В друго свое интервю твърдите: „Нямаме ресурс за ново начало, това, което имаме на сцената, са руините на прехода”. Още ли така мислите? - Втора „революция” няма да има в България. Ще се влачим в посока, която не е лоша. Европа да му мисли, ние сме свикнали. Да се влачим. - Мрънкането ли е най-важната ни национална особеност, или е просто техника за по-лесно преживяване на трудни моменти? Споделяте ли една популярна теза, че „българските дълбоки прозрения за общото ни битие се раждат от страданието”. И ако допуснем, че сме страдали достатъчно, къде са дълбоките прозрения? - Постсоциалистическият човек е разочарован и скептичен. Живее разсеян живот. Генералното му униние е ритмично прекъсвано от епизоди на алкохолна еуфория и жестока чалга. Понякога чете Куелю (Цецка Цачева). Очите му изтичат от гледане на телевизия. Жените гледат турски сериал. Мъжете гледат нощем, те си знаят какво. Ден след ден, едно и също. Към този, общо взето, напълно „редовен” начин на живот се прибавя и много коментираната склонност към противоправно поведение. Приватизира без юридически основания. Отмъква по нещо. Имах пациент в депресия, който се каеше, че не успял да открадне достатъчно в преходния период. Бил грешник. Виновен пред семейството си и пред съвестта си на „мъж”. Смайващо „преораване” на ума. Ние сме сгушен народ, оцеляващи люде. С дръзки инициативи в обема на битовата грижа. Животът е скромна идея в български прочит. Основната метафизическа интуиция е по-скоро суеверно-анимистка, отколкото религиозна. Нашият човек е религиозно равнодушен и тактически суеверен. Изповядва култ към восъчните свещи. Съблазняват го телевизионните пророчици, обича да му „гледат” и чука на собствената си глава като на някакво дърво. Чете „Шок”. Не е вярно, че нашият човек е лош, по-скоро обратно; но е вярно, че е мнителен. Омърморването на „положението” е тайнство на съкратения живот, магически ритуал за обезпечаване на минималната потребителска кошница. Омърморването е тъга и ропот, клюка и бунт - народна магия за сигурност. Съдбата е свекърва, капризен женски род. Властта отнема, а не дава. Силният и слабият, богатият и бедният са паралелни светове. Подозирам, че българите предпочитат слабо репресивен социализъм, обогатен с указ 56. Малко „частно”, много „държавно” и ред. С икономизацията на националното въображение и откриването на глобалния свят си отива и нещо от манталитета на традиционния българин. Това, което живеем, е не само политически, но и антропологически преход. Не съм се натъквал на дълбоки прозрения, свързани със силни страдания. Българите не страдаха особено при Живков. В България, както казваше Вера Мутафчиева, няма гладни гробища. Не късният живковизъм, а преходът изтерза „малките българи”. Защото не беше за тях и те го разбраха. Това, което се разгърна в името на демокрацията, взриви всички опори и нарани народа дълбоко. Името на тази травма е грабеж. Имам хипотеза, че извън „социалистическата революция”, българите не са преживявали по-брутална социална трансформация от тази, която наричаме преход. Войните са бедствие, което се преживява като изпитание. Преходът е исторически обрат под формата на гавра. След този „обрат” част от сънародниците се оплакват от панически пристъпи, разсеяно внимание и склонност към сеизмични пророчества. Изтръпват им крайниците. Живеят с помощта на битови автоматизми и самооценка на нещастници. Вярно е, че имаме и стара традиция на социално вайкане и тактическа депресия. Проплакването умилостивява. Ключовият човек до скоро беше Масларова, злата богиня на отказа. Когато европейската социология пита българина „как си”, той отговаря „нещастен”. Отговорът е информативен за актуалния статус, но осведомява и за дълбинно униние. Животът тук не се живее, а влачи. Някои подозират национално изчерпване. Ние сме отчаяно развеселени прахосници на остатъчна жизнена енергия. Приемете изреченото като меланхолно преувеличение, извлечено от самонаблюдения на един от изгубените поколения. Не възразявам. Мантрите на нормативния оптимизъм не вършат работа, обаче. Осъзнаването върши работа. Вижте демографските данни. - Как се справиха (психологически) всички онези, които с настъпването на прехода се почувстваха излишни? - По пътя на бавното и мъчително усвояване на нова социална роля, като усилване на социалната повратливост и битовата борбеност. Някои се провалиха, други се преоткриха. Мускулно надарените българи, всички борци, гребци и боксьори, всички тъй наречени олимпийски надежди или просто тарикати с физическа сила бяха хвърлени на улицата като ортопеди на приватизацията и пазачи на сакралните капиталистически тела. 1989-а ги избута на улицата като корпулентен знак на тоталитарната класика и като зловеща предприемаческа закана. „Увиснаха” екзистенциално със смазани уши и изплезен поглед - като артефакти на тоталитаризма и образ на новия живот. Тяхното „справяне” с кризата предполагаше съгласие за бърза и безусловна криминализация. Дадоха го. Тепърва ще ни става ясно каква част от българското население е избрала престъплението в борбата за „насъщния” и в опита за справяне с индивидуалните кризи. „Спортистите” са просто скроени жизнелюбци. Тяхната бърза криминализация онагледи един „секрет” на комунизма, а и на ранния български капитализъм – презрението към човека като към лесно отстранима физическа пречка и култа към социално хищничество. Фашизоидната простотия се оказа потребна и от двете страни на 1989-а. Единият от пътищата за „справяне” е следователно бестиализацията, регресът към хищника. Като наблюдавам бизнес елита и експертния антураж, оставам с впечатление, че тече аналогичен процес и на „елитарно” равнище. Българският посткомунизъм създаде делова и компетентна „раса” на успелите, хладна порода от нещо като киборги на капитализма. Има нещо отблъскващо в този човешки тип. Наричат го cool, но е неприятен, защото е арогантен и пуст. Това иде от парите. Монетата е духовно активна субстанция, променя този, който я има, и този, който я няма. Съществува евхаристийна мистерия на хляба и сатанинска мистерия на монетата. Две коренно различни вероизповедания, които няма да се помирят. Какво да кажем за дисквалифицираните? За безпомощната човешка маса, която имплозира като потенциален психосоматичен самоубиец и се разви като фрустрирана електорална маса? Този преход трябваше да отговори на въпроса къде ще отидат парите, а не къде ще отидат хората. Въпросът за „съдбата на хората” беше запокитен в бъдещето. Днес българският човек живее с тялото си в своята разнебитена провинция и с въображението си в европейския Ханаан. Осъществихме скок от домодерна България в постмодерна Европа. Посткомунистическият българин обитава междинна, „преходна” зона. Културният му статус е „археомодерен”, а психиатричният, с извинение – невротично-шизоиден. Този „кентавричен” субект на прехода живее в режим на двойна неудовлетвореност – от „морално остарялата” българска ситуация и от нереализирания европейски „идеал”. Какво да се прави в тази твърде шизоидна ситуация? Препоръката да се търпи има характера на черен хумор. Да утешаваш третата възраст с бъдещето е задължение на църквата, а не на политиката. Утешенията трябва да бъдат индивидуализирани. Голословно? Ето нещо конкретно: аполитея, фанатичен естетизъм, религия (Николас Гомес Давила). Триада на един колумбийски католик, рентиер от Богота. За българския постмодерен прагматик - друго: престиж, Сорос, блондинка. И Синя коалиция, щях да забравя. Добавям - инклузивно брюнетка. Защо пък не?! - Какъв друг мотив, освен евентуално по-добри условия за кариерно развитие, биха върнали в България онези млади хора, които по време на прехода заминаха да учат в чужбина? - Младият човек е ентусиазиран да реализира жизнена идея. В масовия случай тази „идея” е възприета по подражание и културна сугестия. Човекът днес е съблазнен от това, което наричат „гламур”. Гламур е панеротична утопия, култура на нарцистичния лукс. Ерзац свят без болка и уродства. Не всички попадат в хедонистичния рай, но всички тичат в тази посока. Глобалната културна динамика е свързана с референтния образ на успеха, с широко рекламирания жизнен стил на световния консумативен елит. Секрет на тази светска религия е, че „спасява” малцина и погубва мнозина. А неин свръхсекрет е нихилизмът. Триумфът на нищото. Връщат се хора с „потиснати цели”, за да опитам професионален отговор. „Потиснатата цел” е психодинамично понятие от репертоара на психичните защити. Свежда се до редукция на желанието под натиска на реалността и гласи следното: щом не мога да имам това, което искам, ще искам това, което имам. Искам България. Не вярвам в „идеалните” мотиви за връщане на образования млад човек. Никой не се връща, защото е „длъжен” на отечеството, което се нуждае от новопридобитата му компетентност. Връщат се след разумен анализ на „обстоятелствата” и вътрешно „вслушване”. Връщат се заради близки хора и заради нещо, което „не може да се назове”. - Като психиатър как бихте помогнали на човек, чието име е излязло наскоро при отварянето на досиетата, и той ви каже: „Не е честно, за много други никога няма да се научи”? - Такъв човек се позовава на несправедливост, за да намали вина. Дефинира лошо това, което се е случило. Тактиката е да страда от чуждата, а не от своята „нечестност”. Лошо самоутешение, но и това е нещо. Обикновено се защитават с отричане - казват, че не са били сътрудници. Други казват, че са горди с тази принадлежност. Някои избират невъзможната позиция да твърдят и двете неща едновременно. Тези, които избират отричането, „усилват” позицията си с публикации в жанра на „крайната изненада” и със закана да съдят Комисията. Споменават и Страсбург. След месец утихват. Някои от уличените, които принадлежат на българската култура, намекват, че е неблагодарно да бъдат „набеждавани” след всичко, което са дали на отечеството. Тази категория се скрива в претенцията за извисеност и заслуги, които априорно изключват всички подозрения и всички нравствени претенции. Твърдят, че са „елит”, което винаги е спорно, щом някой го твърди. Елит не твърди такива работи. Този „елит” казва така: плебсът претендира, но ние се спасяваме с презрение или още по-радикално – с опрощение, тъй като „не знаят какво вършат”. Отказват дебат по „подробностите” и просто се потрисат - като форма на морален шантаж и тактика за замитане на следите. Творецът е отвъд доброто и злото и се отчита само на висшите сили. На ръководството на Шамбала. Канонизираните творци от тоталитарния период се отбраняват с пакт за суетно подпомагане и групова контраатака всеки път, когато интересите им бъдат засегнати. „Интереси” означава суета. Преживяват се като ложа на привилегированите с кодекс за неудържимо взаимно ласкателство. Борят се за дълговечност. Няколко души с разкрита принадлежност към ДС си спечелиха известни симпатии с нещо подобно на извинение. Не всички имат храброст за макар и частично признание. Не могат да се каят, защото срещата с аза се преживява като форма на ужас. Отдавна е забелязано, че най-дълбоко се каят светците, които нямат нужда от покаяние, и най-зле грешниците, които драматично се нуждаят от него. Покаянието е изключително духовно постижение, категория от висок нравствено-религиозен ред. Шансът да научим днес за подобно персонално събитие клони към статистическата вероятност на чудото. Не е редно хората да бъдат изтезавани с непостижими образци, но сриването в безразличие дърпа към дъното, където се мотаят само бивши хора. Тези, които бяха обявени, се преживяват като жертви. От друга страна, има злорадство да бъдеш свидетел на чуждия срам. Никой не се старае да индивидуализира, опозоряването върви en bloc. Боя се, че целта на отварянето на архивите, която е да разберем зависимостите и „кой кой е”, не само, че не е постигната, но сякаш следва логиката на онази класическа манипулация, според която „откриването е прикриване”. Една част от сътрудниците се крие в десните партии. Друга част на „особено ценните агенти” не присъства в архивите, защото е действала по регламент без писмени следи. Лидерите обичат такъв антураж, защото е зависим и знае да служи. Цялата работа е отвратителна и, както казва вашият потърпевш – „нечестна”. Как да му помогнем? Бедата е, че тъкмо на него не е дадено да се позовава на тази „несправедливост”, други трябва да бият тази камбана. Неговият шанс е да се сблъска със своята „сянка”. На всички ни шансът е там. - Можа ли поне един честен човек, издигайки се до най-високите стъпала на властта, да се опази непокварен и неупотребен „от лукавия” по време на прехода? - Правя уговорка, че за мен „политиката и политиците” са разговор за това, което знам от наблюдения и самонаблюдения. По този въпрос съм строго субективен, защото не знам друг начин да бъда „обективен”. За това отговарям на вашия въпрос така: в първата фаза на прехода – да; след 1997-а е казуистика. Познавах един политик, който твърдеше, че в политиката е допустимо „всичко”. Моралът е в общността, а не в съвестта на политическото лице. Политикът няма съвест, а цел. Неговата „съвест” е да постигне целта. Целта оправдава средствата. Хората са зли. Прилично овладян макиавелизъм, който нарича себе си „християнска” политика. В това смесване съзирам наглост. Припомням на всички макиавелисти – „християни”, че Христос не е разпънат от „грешници”, а от хора с държавническо мислене. От склонните да боравят с човека като с неодушевен предмет и да „операционализират” политическите ползи. От въпросния политик научих любопитна история, която си струва да бъде разказана, защото илюстрира патологията на този политически ум. Слободан Милошевич се чувствал застрашен от Биляна Плавшич, талантлив политик от сръбската Демократическа партия. За да се справи с нейната конкуренция, и изпратил „мъж” от сръбската ДС/УДБА/ със задача да я съблазни и изведе от политиката. Успял. Превърнал я от политик във влюбена жена и я отвел в света на любовните перипетии. Конкуренцията била ликвидирана. Коментарът беше много инструктивен: „И аз бих направил същото”. Тогава този сюжет, заедно със съпътстващия коментар, ми се стори анекдотичен, но по-късно разбрах абсолютната му сериозност. Казуси от този род ме карат да мисля, че основният риск на политическото занимание не е морален, а направо демоничен. В политическите подходи на „решените политически мъже” има нещо зловещо и от простосмъртна гледна точка - перверзно. Това тревожи дълбинно и се преживява трудно, а не фамозният „конфликт на интереси”. Политиката е дух, политически дух. Оставен сам на себе си, без духовен контрол, политическият демон трансформира човешката същност, превръща човека в alienus (чужд, луд). Много напредналият политик е из-род, изведен от рода, демиург на „общото благо”. Хубаво питате дали има опазен „от лукавия”. Въобще не става дума за „морал”, за евтина морална придирчивост, а за произхода на политическите енергии, за „лукавия” им произход. Харизмите биват и инфернални. Около известен род лидери човешките обкръжения напомнят интелектуално вцепенени „свидетели на Йехова” с илюзия за автономност. Хората рационализират повърхностно политическата повреда. Наричат политика крадец, депутат. Свеждат въпроса до кражбата. Само че далеч не всички крадат, бедата е, че лъжат - бодро и „алтруистично”. В политиката се лъже под натиска на нещо като „дълг”. Ако спре производството на национално отговорни лъжи, партиите ще фалират. Партиите са специфично фалшифицирани сектори на реалността, идеологизирани котерии на държавна дотация. Човек, уважаващ очевидностите, е политически неспасяем, съдбата му е да бъде избирател, клакьор или аполитичен, което е за предпочитане, ако питате мен. Политиката не е за нормалния грешник, иска се допълнителна специализация. Познавам няколко почтени политици, които приличат на юродиви и не подлежат на никакво опитомяване поради характерови аномалии. Те играят ролята на шут при краля. Известно време ги понасят като екстравагантно привързани към фактите, като PR-гаранти на вътрепартийната демокрация. Прощават им „инфантилния” респект към истината, но после, след кратък период на „мачкане” (жаргон за преднамерен натиск и вътрепартийна дисквалификация), ги „пускат на шейната” (жаргон за отстраняване) или ги „изваждат от обувките” (друг жаргон за отстраняване). Идиомите на реалната политика са шедьоври на циничния език. Конкурира ги криминалното арго, но то е по-благочестиво, защото е „директно”. Преходът разврати своите синове и дъщери, разби ги персонално. Твърдят, че моралната политика е оксиморон. В политиката няма истина и морал, а игра на истина и морал. Така мисли Юлия Кръстева, която казва също, че левите имат повече чувство за човека, а десните - по-малко. Политиката е игра на истина и морал. Ако това е вярно, следва много важен извод: високото качество на играта означава успех, а ниското провал. Академичен въпрос е доколко такъв тип игра може да бъде играна успешно, без автентична свързаност с въпросните ценности. Вярно е, че има политически актьори, които заслужават Аскеер, Икар и може би Оскар. Но по-дълбоката емпирично верифицирана истина е, че хората разгадават симулацията и изхвърлят лицемерите. Лицемерът със сигурност ще бъде спипан. Дебнат го енергиите на каузата, с която е обвързан „по непредпазливост”. Хората са хитри същества, знаят тънката си сметка. Презират „благодетелите” си. - На какво, според вас, се дължи системната негативно селекция, която правим в тези 20 години? Има ли тя биография, или е ново, „демократично” явление? - Към политиката потеглят различни хора и по различни подбуди, но се застояват „предопределените”. В романтичната фаза на прехода в политиката попаднаха художници, поети, литератори, но партийна кариера направиха утилитаристите. Константин Победоносцев твърди, че парламентарната демокрация е лош подбор по дефиниция. Парламентът, казва той, е институция, която удовлетворява интересите на народните представители и тяхното лично честолюбие. Парламентарните турнири не произвеждат истина, а честолюбива крамола. Честният човек изпитва отвращение от изборната процедура. Кой честен човек, пита той, ще приеме предизборно ролята на „любезен лъжец”, който говори това, което искат да чуят, и обещава това, което знае, че никога няма да изпълни? Българският политик е натурален „демократ”, той е напълно щастлив да лицемери и в двете стратегически посоки – навън към публиката и навътре към лидера. Органичен е в тази роля. Не народът, а лидерът решава съдбата на кандидата за политическа слава, защото не народът, а лидерът пише предизборната листа. Предизборната листа е „книга на живота”, ако те няма там, те няма. За да развиеш кариера на политик, ще трябва да се харесаш на лидера и никога да не го разочароваш, защото в него е пълнотата на властите. Plenitudo potestatis. Лидерът е папа. Зависимостта от „непогрешимия” деградира. Лидерът се къпе в ласкателства и даже се дави. С лидерското условие е свързан много важен филтър на негативната селекция, за която питате. Може да ви се стори фрапиращо, но лъжата, като тактика на подвеждане, се преподава в езотеричните партийни курсове по манипулативно майсторство. „Мръсната игра” има степени на посвещение. Във вътрешния езотеричен кръг се вземат решенията за Биляна Плавшич. Във външния екзотеричен кръг пребъдват в романтично неведение и бавно осъзнават, ако имат „ум”. Политикът е в нещо гьотверен кокона (травестит). Сменя позиции, мести се, лъже, съблазнява. Родната политика е „тънка работа” за дебелокожи души. Преходната криминално-битова редакция на политическия занаят привлече „печени хора”. Играчи. Вятърът на промяната довя нови социални роли и даде шанс да се родиш от нищото. Това буквално вбеси амбициозните хора. Маса народ преживя внезапна социална вертикализация, споходи ги кариера, която не бяха сънували. Покатериха се, после изпопадаха. Тези, които оцеляха, са паметници на лукавството. Владислав Тодоров ги нарича „бракми”. В последна сметка, негативната селекция е народен вот. Червените гласуват червено, сините - синьо. Лицата нямат значение, цветът е всичко. Цветът и „Бойко”, за да бъдем коректни. Вотът е откъснат от личността акт. От личността на този, който гласува, и от личността на този, за когото гласуват. Процесът е сомнамбулен. Това, което описвам, звучи като гротеска. Българският свят се движи благодарение на тази „гротеска” или въпреки нея - как точно се движи този свят, не знам, а и мисля, че никой не знае. - Наистина ли сегашният ни министър-председателят е фигурата, с която масовата идентификация е най-автентична? И ако да, защо? - Всичко, което се случи през последните 20 години, тласкаше към този изход. Борисов е закономерен, той е нашият резервен коз в ситуация на криза. Цялата криминална сценография на прехода (заедно с кухата политическа реторика и смайващата медийна недооценъчност) подготвяха това бодро политическо нововъведение. Б. изчерпва симулативния период на българската политика и слага край на измишльотината „преход”. Б. е виц за нашата бутафорна европеизация, срив на претенцията за европейски стил и протоколно поведение. Б. „цепи” фалша на тази претенция. Той е завръщане към „родното”, към „диалекта” - след двадесет годишно лутане из пустинята на демократичните условности и протоколния език. Б. говори на български и даже не на български, а „като хората”. Той е най-органичният човек след Живков, вторият „човек от народа”, когото ни е съдено да преживеем. Ставащото е симптом на умора и знак на неудача. Българската политика е преживявана като абстрактен ритуал за елитарна употреба, като безсмислено процедурно усложнение, което скрива корупция и дефицит на воля. Медийната интерпретация превръща абстрактната игра в конкретно безобразие, в разказ за злоупотреби и безочие. 20 години тече сериал за негодника Леонсио, който мъчи робинята Изаура и няма кой да го изрита. Елитът е делегитимиран като себичен идиот. С пришествието на Борисов политическата „игра” е отменена в името на политическата „сериозност”; снети са всички опозиции: ляво - дясно, горе – долу, ние - те и даже преди и сега (реинкарнация на Живков?). На сцената е духът на улицата в държавнически образ. В лицето на този премиер, в който има нещо магическо, за да не казвам мистическо, България открива ниската си равновесна точка, равнището на своята ”естественост”. Премиерът не се казва Борисов, а Бойко, даже „Бойко”. „Бойко” не е лице, а природно явление, натурален политически символ, етнотарикат от фолклорната иконография. Нищо по-наивно от възмущението, че си противоречи. Б. е съвпадение на противоположностите, съчетание на несъчетаемото, катахреза. Той не е на сцената, за да бъде „нещо”, а за да присъства. Б. няма длъжностна характеристика, той е смисълът на всички длъжностни характеристики. Функцията му е символично-интегрираща и гневно-възмездителна. „Чудото Б.” помирява противоправната волност с правоохранителния дълг, полицая с разбойника, реда с хаоса. Биографията му е сбит разказ за всички преходни роли. Б. е антропологически синтез, холограма на сумарния човек от „смутното време”. Той е нашето домодерно-постмодерно чудо, абсурдисткият ни принос към европейското културно многообразие. Най свежият анекдот на европейското „разширение.” Ако питате мен, новините за Б. ще трябва да бъдат съобщавани не като политически новини в 20 часа, а в прогнозата за времето - като метеорологични новини. Като новини за природата и нейните капризни състояния. ”Бойко” е природа, шум и тътен, но и култура-субкултура, ако трябва да бъдем прецизни. На това лице се отдаде да покатери ъндърграунда до премиерския стол, което ми се струва постижение, каквото и да си говорим. Обратно на неговите избиратели и на тъй наречените „десни”, мисля, че неговата мисия е помирителна, а не правоохранителна. Б. няма да посегне на олигархията, а на Масларова или на нещо подобно. Народът и „десните” ще се радват, тя ще го понесе, а и няма как да му го върне. Б. не гони никого, а изпраща „сигнали” до Брюксел в стил на героично верноподаничество. Това е най-сценичното от всички управления, с крайно посредствени актьори и едно изключение в негово лице. Борисов ще легитимира преходната олигархия, такова е предназначението на Харизмата. Това управление има мандат да се справи с организираната престъпност и да възстанови върховенството на закона. Всички, които ще минат през ”иглените уши” на това управление, ще бъдат спасени. Олигархията ще бъде европеизирана. И това наистина ще означава край на прехода. Междувременно ще се проваля, но с приличен рейтинг. Обичат го домакините. - Всеобщо мнение е, че рязкото засилване на техническите възможности за комуникация през последните двайсет години в света укрепва основите на демокрацията. Дали укрепва обаче основите на личността? Ако личността става “все по-комуникативна”, не намалява ли нейната “личностна”, единична стойност? На какво би приличала една демокрация без достатъчно разграничени, различаващи се личности? - Сложен въпрос. Това, което знаят всички, е, че в перспективата на една напълно осъществима антиутопия, техническите възможности за свободна комуникация могат да се окажат средства за тотален контрол и всеобщо обезличаване. Интернет, тази вероятно най-перспективна медия, улеснява и обезличава. В добрите стари времена, за да се срещнат двама, са впрягали коне, предприемали са рисковани пътувания. Сега „кликват” и са „заедно”. Общуването не протича при „огнището”, а при „хардуеър” - без лице, без глас, с абортивен език. Това, което се вижда през „скайпа”, не е лице. Лицето с nickname не е личност, а „профил”. Анонимният човек се превръща в трикстер. Играе беззаконни игри, провокира, плаши. Изхвърля в Мрежата безцензурно – „виц и несъзнавано”, дълбинни безобразия, страхове и гавра. Срещата на „потребителя” със собственото му подземие обсебва. Някои пишат в транс, с автоматично писмо, което напомня обсебеност. Зад официалния параван на виртуалното пространство наднича лудост. Една крачка встрани и сте в психотичното царство на радикалната „свобода”. Отегчената свобода развива вкус към ексцеса. Мрежата е рискова, „готическа” зона. Можеш да „отпътуваш” - в инфернален манастир, в братство на обезумели калугери. Или да се забавляваш с невестите на сатаната, ако ти е по вкуса. Църквата се опитва да ограничи рисковете, като препоръчва аскеза и специални молитви при „вход” във виртуалното пространство. Признание за изкусителната сила на тези „преселения”. Налице е парадокс – най-мощното средство за неограничена комуникация усамотява. Не ми е нужно нищо, щом всичко е достъпно. Лукс на глобализираната самота. Чух, че извън строго психиатричния проблем на зависимостите, съществува и рекламиран жизнен стил, нещо като покана за виртуално пустиножителство. Добре дошли в пустинята на Дисниленд. Новата комуникативна ситуация е амбивалентна, тя е шанс и риск. Човечеството живее с кризисни дилеми. Истината е, че съдбата на западната демокрация зависи много повече от съдбата на нейното ценностно основание, отколкото от съвкупността на нейните комуникативни условия. Много коментираната „комуникативна добродетел” е благородна, но плитка идея, тя не може да компенсира метафизически срив. Нихилизмът е неизлечим процедурно. Комуникацията на „разумни енергии” без метафизическо основание е палиатив от името на самовнушена културна виталност. На всичко отгоре, играна няколко века с ето този резултат. Това става ясно от диалога между Хабермас и Ратцингер. Вацлав Хавел говори за екзистенциална революция, за възстановяване на „трансцендентното измерение” на живота като императив на третото хилядолетие. За Хавел политическата революция приключва с осъзнаване на проблем извън нейната компетентност. Въпросът за Смисъла е на дневен ред. Сещам се за пророческите думи на Малро: XXI век ще бъде век на вярата или няма да бъде. Силни думи, в които е скрита надежда. 10 януари 2010 г. Източник: http://www.kultura.bg/bg/article/view/16473
Преход за наивници - общото начало
Преход за наивници - нашето начало
Преход за наивници - Хронология
Преход за наивници - нашето начало
Преход за наивници - Хронология
Следващ постинг
Предишен постинг
1.
анонимен -
НИКОЛИНА
18.01.2010 02:12
18.01.2010 02:12
Съгласна съм,че Докторът прави изключителни анализи. По-голямата част от тях,според мен са много точни. Възхищавам се на умението му да вплита в едно медицина,теология и политика. Не отдавна,като гост на Петър Волгин,направи също абсолютно точен анализ на нашата действителност.
Но аз имам лични разговори с него, които ме изправят пред една дилема - кога трябва да му вярвам, че говори това,което мисли. Аз съм гласувала лично за него и успяхме да го направим народен представител. Тогава той лично ме представи на Иван Костов, като преди това ме уверяваше колко добър човек и държавник е той-нямаме друг съвременен политик от неговата класа. След три години обаче,той изля цялата си злъч срещу същия този политик. Моите опоненти започнаха да ми се подиграват и да ме питат не се ли чувствам предадена и още ли ще ги карам да ходят да гласуват.
Дали е случайно,или не, но днес гледах и интервю с Иван Костов. И той им разказа играта. Аз му вярвам повече,може би защото не е проявявал такава злоба и агресия към никой от своите опоненти.
цитирайНо аз имам лични разговори с него, които ме изправят пред една дилема - кога трябва да му вярвам, че говори това,което мисли. Аз съм гласувала лично за него и успяхме да го направим народен представител. Тогава той лично ме представи на Иван Костов, като преди това ме уверяваше колко добър човек и държавник е той-нямаме друг съвременен политик от неговата класа. След три години обаче,той изля цялата си злъч срещу същия този политик. Моите опоненти започнаха да ми се подиграват и да ме питат не се ли чувствам предадена и още ли ще ги карам да ходят да гласуват.
Дали е случайно,или не, но днес гледах и интервю с Иван Костов. И той им разказа играта. Аз му вярвам повече,може би защото не е проявявал такава злоба и агресия към никой от своите опоненти.
За опониране е трудно - не само заради интелекта и стила!
Уви!:)
цитирайУви!:)
анонимен написа:
Съгласна съм,че Докторът прави изключителни анализи. По-голямата част от тях,според мен са много точни. Възхищавам се на умението му да вплита в едно медицина,теология и политика. Не отдавна,като гост на Петър Волгин,направи също абсолютно точен анализ на нашата действителност.
Но аз имам лични разговори с него, които ме изправят пред една дилема - кога трябва да му вярвам, че говори това,което мисли. Аз съм гласувала лично за него и успяхме да го направим народен представител. Тогава той лично ме представи на Иван Костов, като преди това ме уверяваше колко добър човек и държавник е той-нямаме друг съвременен политик от неговата класа. След три години обаче,той изля цялата си злъч срещу същия този политик. Моите опоненти започнаха да ми се подиграват и да ме питат не се ли чувствам предадена и още ли ще ги карам да ходят да гласуват.
Дали е случайно,или не, но днес гледах и интервю с Иван Костов. И той им разказа играта. Аз му вярвам повече,може би защото не е проявявал такава злоба и агресия към никой от своите опоненти.
Но аз имам лични разговори с него, които ме изправят пред една дилема - кога трябва да му вярвам, че говори това,което мисли. Аз съм гласувала лично за него и успяхме да го направим народен представител. Тогава той лично ме представи на Иван Костов, като преди това ме уверяваше колко добър човек и държавник е той-нямаме друг съвременен политик от неговата класа. След три години обаче,той изля цялата си злъч срещу същия този политик. Моите опоненти започнаха да ми се подиграват и да ме питат не се ли чувствам предадена и още ли ще ги карам да ходят да гласуват.
Дали е случайно,или не, но днес гледах и интервю с Иван Костов. И той им разказа играта. Аз му вярвам повече,може би защото не е проявявал такава злоба и агресия към никой от своите опоненти.
Нинка, аз също съм разочарована от разрива му с ДСБ, но в името на честната оценка трябва да признаем, че докторът е ненадминат в умението си да анализира и "разкоства" душите и нрава български. А те явно са твърде сложна материя и трпябва да се обособят в отделен учебен предмет във ВУЗ-овете :)))))
tit написа:
За опониране е трудно - не само заради интелекта и стила!
Уви!:)
Уви!:)
Така е, Тит! Винаги съм се възхищавала на д-р Михайлов за невероятните интелект и ерудиция! Как пък в едно изречение не каза и едно клише?! Не познавам, честно, друг с толкова остра и оригинална мисъл! Трудно се спори с толкова начетен човек, да :))))) Удоволствие е за мен и да го чета и да го слушам!
Доказателство, че човек може да бъде умен, но не и достоен за уважение. Този човек остави тежки въпросителни след себе си.
цитирайЧетох това интервю с д-р Николай Михайлов във в.Култура.Не ми се ще и на мен,да коментирам с кое съм съгласен и с кое не съм.По-скоро с почти всичко казано съм съгласен.Тъгата на общото ни живеене капе от всякъде.Тази ,,приповдигната развеселеност,, е изкуствена...
цитирайrat написа:
Доказателство, че човек може да бъде умен, но не и достоен за уважение. Този човек остави тежки въпросителни след себе си.
Ей, Рат, по-точно определение не бих се сетила! Точно така! Едно е да си изключително умен, друго е да си достоен за уважение....Дааа, точно това сравнение ми липсваше. Аз също съм много огорчена от политическите действия на доктроа, но не мога да му отрека високата степен на ерудиция и интелект!
Поздрави!
haralanov написа:
Четох това интервю с д-р Николай Михайлов във в.Култура.Не ми се ще и на мен,да коментирам с кое съм съгласен и с кое не съм.По-скоро с почти всичко казано съм съгласен.Тъгата на общото ни живеене капе от всякъде.Тази ,,приповдигната развеселеност,, и изкуствена...
За това го копирам в блога си, Минчо. Нека, който може и както може,за себе си, да го тълкува и приема. Истината е, че Н.Михайлов прави една дълбока дисекция и то без упойка. И боли. Но е така....Възможностите са две - Или изчезваме или трябва час по-скоро да започне процесът по възраждане. Не може да нямамесили за това. Ясно е, че по-надолу е само "бездната" от която връщане няма.Какво мислиш ти?
andrei написа:
Без да съм изчерпателен ще му го допълня:страхлив егоцентрик и маняк с изявени едипови проблеми.Д-Р Михайлов не е справедлив към интернет общноста-все още единствената свободна територия за общуване.Не коментира липсата на истинска журналистика и медии.Не дава ясна алтернатива за бъдещето.Иначе какво е било и какво е днес си го знаеме и изпитваме до болка.
И си прав, и не си съвсем. Повече от ясно е, че докторът е интроверт. Той не може да ти даде отговор на въпросите, които поставяш, но можеш сам да си отговориш в контекста на очевидните трансформации и доказаните във времето постулати за човешката природа, в часност-българската. А интернет общността, за съжаление е една проекция на целия този катаклизъм описан от доктора по един безпощаден начин, но съвършено приближен до реалността.
Както вече отбелязах, аз също намирам спорни моменти, но общото звучене си струва да се чуе!
Поздрави, Андрей!
Мисля,че нямаме абсолютно никакви сили за ,,възраждане,,.Искам да не е така но личните ми наблюдения и усещания подсказват,че от ,,бездната връщане няма,,.Причините за това са толкова много...Най-невинното и дребното е,че сме усвоили едва 0.4% от възможните европейски финансови средства.Големият проблем на България е чисто морален.Когато един болник не иска да оздравее,няма как и да му се помогне.Тук където живея отчаянието е навсякъде...За толкова години вече и аз зорлем станах песимист.
цитирайharalanov написа:
Мисля,че нямаме абсолютно никакви сили за ,,възраждане,,.Искам да не е така но личните ми наблюдения и усещания подсказват,че от ,,бездната връщане няма,,.Причините за това са толкова много...Най-невинното и дребното е,че сме усвоили едва 0.4% от възможните европейски финансови средства за.Големият проблем на България е чисто морален.Когато един болник не иска да оздравее,няма как и да му се помогне.Тук където живея отчаянието е навсякъде...За толкова години вече и аз зорлем станах песимист.
Да вземат от Брюксел да ни назначат едно служебно правителство за 4 години и това според мен ще бъде последната възможност за реанимация. Ако поемем кислорад-поемем, ако ме - мир на държавицата ни....Исках да ми дадеш кураж, ама явно и ти си се изчерпал :)))) Лоша работа, Минчо!
Много неща от интервюто не успях да разбера, въпреки че се опитах.
"Младият човек е ентусиазиран да реализира жизнена идея. В масовия случай тази „идея” е възприета по подражание и културна сугестия. Човекът днес е съблазнен от това, което наричат „гламур”. Гламур е панеротична утопия, култура на нарцистичния лукс. Ерзац свят без болка и уродства. Не всички попадат в хедонистичния рай, но всички тичат в тази посока. Глобалната културна динамика е свързана с референтния образ на успеха, с широко рекламирания жизнен стил на световния консумативен елит. Секрет на тази светска религия е, че „спасява” малцина и погубва мнозина. А неин свръхсекрет е нихилизмът. Триумфът на нищото."
Обяснява понятия с понятия, които трябва да бъдат допълнително обяснени. Е, за специализирана публика това може би не се налага, но въпреки това идеята, която изразява остава в много от случаите не разбрана за мен. Ако е можел да го каже по-смилаемо защо не го е направил?
Много съм далеч от мисълта да анализирам казаното от д-р Михайлов защото не го разбирам.
цитирай"Младият човек е ентусиазиран да реализира жизнена идея. В масовия случай тази „идея” е възприета по подражание и културна сугестия. Човекът днес е съблазнен от това, което наричат „гламур”. Гламур е панеротична утопия, култура на нарцистичния лукс. Ерзац свят без болка и уродства. Не всички попадат в хедонистичния рай, но всички тичат в тази посока. Глобалната културна динамика е свързана с референтния образ на успеха, с широко рекламирания жизнен стил на световния консумативен елит. Секрет на тази светска религия е, че „спасява” малцина и погубва мнозина. А неин свръхсекрет е нихилизмът. Триумфът на нищото."
Обяснява понятия с понятия, които трябва да бъдат допълнително обяснени. Е, за специализирана публика това може би не се налага, но въпреки това идеята, която изразява остава в много от случаите не разбрана за мен. Ако е можел да го каже по-смилаемо защо не го е направил?
Много съм далеч от мисълта да анализирам казаното от д-р Михайлов защото не го разбирам.
Опитах се да видя дали дава идея за бъдещето, освен куката закачена за Европа друго не видях. Да се описват станали неща, да се обясняват кой както може - това не е предизвикателство въпреки употребата на специализирани термини.
Аз търся двигател, а не теглич.
цитирайАз търся двигател, а не теглич.
flyco написа:
Опитах се да видя дали дава идея за бъдещето, посока на пътя и не видях, освен куката закачена за Европа. Да се описват станали неща, да се обясняват кой както може - това не е предизвикателство въпреки употребата на специализирани термини. Аз търся друго.
Fly,чудя се - да тръгна ли да ти превеждам абзаца, който си извадил, или ми го даваш за пример като трудно смилаемо четиво? Ако кажеш ще се опитам да преведа езика на доктора на по-достъпен.
Що се отнася до посоката за бъдещето - ами, как да ти кажа, ако разбереш анализа, който прави Н.Михайлов, значи вече знаеш какво не трябва и какво трябва да се случи. Т.е. - той ти анализира грешките в дълбочина и е въпрос на светоглед и вътрешна ориентация да усетиш посоката за себе си. Не знам. Да труден като мисъл е доктора, но точно за това го харесвам. Умее по неповторим начин да ме кара да си мърдам мозъка и поне за малко да не се чувствам само "консуматор".
15.
анонимен -
"CHICHE" OR STRICTLY FOLLOWING THE LAW ARTICEL, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
18.01.2010 13:24
18.01.2010 13:24
ДА БЕ - ДОНЕЙДЕ Е ТАКА ... А НАВЯРНО И ИЗЦЯЛО - НО НЕДОСТАТЪЧНО ДИРЕКТНО КАЗАНО - ЗАД ФИЛМИРАНИТЕ ТАБЛЕТИ НА НЕДОИЗКАЗАНИТЕ ИСТИНИ - ПРОЗИРА ТЪГАТА ПО НЕДОСТИЖИМОТО. ПРЕДПОЛАГАМ - И ПОЧТЕННИЯТ АВТОР - ЩОМ МУ ПАДНЕ ПСУВА И РУГАЕ - КАТО НАЙ-ОБИКНОВЕН ХАМАЛИН - ТОВА Е МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА - ЕДНА РОБСКА ЖИВКЖВСКШ ОИНТЕЛИГЕНТЕНА ХАМАЛСКА НАЦИЯ . . .
N.B.: ТОЗИ ВЕСТНИК - ИЗЛИЗА ЛИ ВСЕ ОЩЕ? НАМАЛЕНИЯТ ТИРАЖ - НЕ Е ФАКТИЧЕСКА ЦЕНЗУРА!?! ЗА ВАРНА-ГРАД АБОНАМЕНТЪТ БИЛ - ЕДИНСТВЕН БРОЙ. ЕТО КАКЪВ ГРАД Е ТОВА - НАРОДНОКУЛТУРЕН.
цитирайN.B.: ТОЗИ ВЕСТНИК - ИЗЛИЗА ЛИ ВСЕ ОЩЕ? НАМАЛЕНИЯТ ТИРАЖ - НЕ Е ФАКТИЧЕСКА ЦЕНЗУРА!?! ЗА ВАРНА-ГРАД АБОНАМЕНТЪТ БИЛ - ЕДИНСТВЕН БРОЙ. ЕТО КАКЪВ ГРАД Е ТОВА - НАРОДНОКУЛТУРЕН.
анонимен написа:
ДА БЕ - ДОНЕЙДЕ Е ТАКА ... А НАВЯРНО И ИЗЦЯЛО - НО НЕДОСТАТЪЧНО ДИРЕКТНО КАЗАНО - ЗАД ФИЛМИРАНИТЕ ТАБЛЕТИ НА НЕДОИЗКАЗАНИТЕ ИСТИНИ - ПРОЗИРА ТЪГАТА ПО НЕДОСТИЖИМОТО. ПРЕДПОЛАГАМ - И ПОЧТЕННИЯТ АВТОР - ЩОМ МУ ПАДНЕ ПСУВА И РУГАЕ - КАТО НАЙ-ОБИКНОВЕН ХАМАЛИН - ТОВА Е МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА - ЕДНА РОБСКА ЖИВКЖВСКШ ОИНТЕЛИГЕНТЕНА ХАМАЛСКА НАЦИЯ . . .
N.B.: ТОЗИ ВЕСТНИК - ИЗЛИЗА ЛИ ВСЕ ОЩЕ? НАМАЛЕНИЯТ ТИРАЖ - НЕ Е ФАКТИЧЕСКА ЦЕНЗУРА!?! ЗА ВАРНА-ГРАД АБОНАМЕНТЪТ БИЛ - ЕДИНСТВЕН БРОЙ. ЕТО КАКЪВ ГРАД Е ТОВА - НАРОДНОКУЛТУРЕН.
N.B.: ТОЗИ ВЕСТНИК - ИЗЛИЗА ЛИ ВСЕ ОЩЕ? НАМАЛЕНИЯТ ТИРАЖ - НЕ Е ФАКТИЧЕСКА ЦЕНЗУРА!?! ЗА ВАРНА-ГРАД АБОНАМЕНТЪТ БИЛ - ЕДИНСТВЕН БРОЙ. ЕТО КАКЪВ ГРАД Е ТОВА - НАРОДНОКУЛТУРЕН.
Да, излиза "Култура", но за съжаление в твърде нисък тираж. "Народокултурата" ни няма нужда от него, явно. Не е цензура. Търсенето определя количеството на предлагането.За съжаление.
Ако в него преразказваха турските сериали със сигурност щеше да се радва на успех, а те пачатат автори като доктора, например.....:))))) А една бройка за Варна- звучи доста притеснително! Като се замисля - поне за библиотеката, ВУЗ-овете и Общината да имаше по 1бр.?!
Няма да се засегна ако някой ми каже, че не съм разбрал какво е казал д-р Михайлов. Понеже ти си ни насочила към това интервю мисля, че мога да попитам теб.
Каква е идеята на д-р Михайлов за изпреварващо развитие на България, така че поне до 50 години да стигнем средноевропейски стандарт?
цитирайКаква е идеята на д-р Михайлов за изпреварващо развитие на България, така че поне до 50 години да стигнем средноевропейски стандарт?
flyco написа:
Няма да се засегна ако някой ми каже, че не съм разбрал какво е казал д-р Михайлов. Понеже ти си ни насочила към това интервю мисля, че мога да попитам теб.
Каква е идеята на д-р Михайлов за изпреварващо развитие на България, така че поне до 50 години да стигнем средноевропейски стандарт?
Каква е идеята на д-р Михайлов за изпреварващо развитие на България, така че поне до 50 години да стигнем средноевропейски стандарт?
Хахахах! Е ти ме разби! Той бате ти Бойко и куп още супергерои не ти дават визия за 5 години напред, ти ми говориш за 50?!
Стига бе!
Докторът е психиатър с политически опит. От двете си познания човекът се опитва да извади диагнозата. Иначе знаеш, че моята и твоята пневмония, нищо, че са една и съща диагноза, различните лекари ще я лекуват с различни лекарства. Въпросът е да знаят от коя група да са, нали така?!И за това е важна първо диагнозата!
andrei написа:
предишният си коментар.Не харесвам да ми вменяват отчаяние,каквото не изпитвам.По точното е че изпитвам погнуса от така очертания от доктора комунистическо-милиционерски елит.На свой ред ще запитам:къде през тези години на преход се изпокриха истинските авторитети на българският народ.За тях нито дума.Много удобна позиция.И безопасна!С горчивина отбелязвам и тенденция на макиавелизъм в публикацията.Когато се дава диагноза на заболяването,добре е да се предпише и подходящо лечение.В противен случай се стига до наукообразна схоластика и софизъми.
Андрей, струва ми се, че го приемаш прекалено лично. Това просто е едно мнение. За мен обаче доста интелигентно и ненатрапливо, за разлика от до болка познаните ни анализатори, политолози и не знам си още какви -ози, които преди да са си отворили устата знам как ще интепретират поредното безумие в държавата.
Нищо не ти вменява докторът. Просто прави един анализ на базата на 12 въпроса. И всеки за себе си ги консумира или не. Въпрос на гледна точка.
От Бойко Борисов не чакам хапче нито за 800 дни нито за 5 години.
На диагнози съм се наслушал, дори тази да е вярната тя с нищо не ми помага.
Идея за бъдещето не видях, това означава ли че според него няма?
цитирайНа диагнози съм се наслушал, дори тази да е вярната тя с нищо не ми помага.
Идея за бъдещето не видях, това означава ли че според него няма?
,,Elektonnata jakeriya,, - Kogo ima predvid? Tia e raznoobrazna. A Jak - e frenska duma i oznachava glupav chovek/ako ne se laja/.
цитирай"Трябваше лустрацията да се случи до 97-ма" защо "до"? Не трябваше ли например лустрацията да се случи точно в 90-та? Този имал вина, онзи имал вина, аз съм имал вина, бай ти не знам кой имал вина, а неговата вина каква е? Всъщност за вини не искам да говоря, защото у нас е прието ако някой е виновен това да се определи в съда. След като българският съд за 20 години повече оправдава отколкото осъжда, значи че въпросът с вината е маловажен, аз така го тълкувам. Що се отнася до моралната вина, всеки си има камбанария, а най-висока у нас просто няма, защото всичките ни камбанарии са без основи.
Не мисля, че днес обществото има нужда от нови илюзии, нито от нови интерпретации на съвсем близкото минало.
цитирайНе мисля, че днес обществото има нужда от нови илюзии, нито от нови интерпретации на съвсем близкото минало.
injir написа:
,,Elektonnata jakeriya,, - Kogo ima predvid? Tia e raznoobrazna. A Jak - e frenska duma i oznachava glupav chovek/ako ne se laja/.
Точно това е смисълът:))) Виж го пак в контекста. И тук вече е откритото му захапване срещу бившите му политически съмишленици. Опитва се да ги захапе индиректно. Защото точно хората, дясномислещите, с които до вчера беше в една партия, са най-активни в интернет -пространството и определени десни форуми и не му простиха предателството, чрез много остри коментари. Опитва се да ги ръвне. Има обаче наистина малък процент, които се нахвърлят срещу всеки понечил да каже различно от дясната линия и казаното от доктора може да се тълкува и така. Лумпенизацията се намира и в двата спектъра :)))) Това са т.нар. крайни позиции, които аз, като десен човек, също не приемам за нормални!
flyco написа:
"Трябваше лустрацията да се случи до 97-ма" защо "до"? Не трябваше ли например лустрацията да се случи точно в 90-та? Този имал вина, онзи имал вина, аз съм имал вина, бай ти не знам кой имал вина, а неговата вина каква е? Всъщност за вини не искам да говоря, защото у нас е прието ако някой е виновен това да се определи в съда. След като българският съд за 20 години повече оправдава отколкото осъжда, значи че въпросът с вината е маловажен, аз така го тълкувам. Що се отнася до моралната вина, всеки си има камбанария, а най-висока у нас просто няма, защото всичките ни камбанарии са без основи.
Не мисля, че днес обществото има нужда от нови илюзии, нито от нови интерпретации на съвсем близкото минало.
Не мисля, че днес обществото има нужда от нови илюзии, нито от нови интерпретации на съвсем близкото минало.
Ами прав е, че до 97-ма трябваше да се случи. Защото 97-ма дойде едно дясно правителство, заредено с огромно обществено доверие и ако имаше Закон за Лустрацията много лесно щяха да бъдат отстранени тези, които и до ден днешен слагат катран в меда. Лустрация, отваряне на досиетата и на чисто! Всъщност никога не е късно, но вредите с времето стават непоправими.
Чети смисъла, Fly, не бъди буквалист.
Едва ли си чакал интервюто на доктора, за да прочетеш прогнозата за България за 50 години напред. недей така :)))))
Лустрация не е имало по причина, че всички са от едно котило плъхове - В 97 ма когато Костов взе властта нищо не направи и само замаза престъпленията на комунистите.
Нямаше нито един осъден, нямаше нито един осветлен , същото е и сега.
цитирайНямаше нито един осъден, нямаше нито един осветлен , същото е и сега.
О, аз не чакам някакво определено интервю от когото и да било. Опитвам се обаче да открия визията на автора на което и да е интервю за бъдещето.
50-те години, за които споменах, са просто едно число. Бих се радвал някой да ме убеди, че са по-малко. Вероятно тогава коментарите ми няма да са с този тон.
цитирай50-те години, за които споменах, са просто едно число. Бих се радвал някой да ме убеди, че са по-малко. Вероятно тогава коментарите ми няма да са с този тон.
Точно позовавайки се на буквалността на закона г-н Костов не направи едни неща, поради което продължават да се появяват коментари като 27-ми. Защо да не съм буквалист? Днес Румяна Желева ще стане еврокомисар въпреки буквалността, нали? Теб не те ли дразни това?
цитирай
28.
анонимен -
Кръчмаря
18.01.2010 14:50
18.01.2010 14:50
Страхотно! Много професионално и точно изказване. Похвала за точната преценка и обрисуване на настоящето и бъдещето. Наистина има малко смекчаване на краските когато се говори за премиера но не е от страх а явно просто за да бъде приета по-лесно горчивата истина...
Съгласен съм с много от нещата...
Просто нацията ни се "закрива" от предходнто това и вероятно следващото правителство. Иска ми се да вярвам че ще оцелеем ... но съм реалист.
цитирайСъгласен съм с много от нещата...
Просто нацията ни се "закрива" от предходнто това и вероятно следващото правителство. Иска ми се да вярвам че ще оцелеем ... но съм реалист.
flyco написа:
Точно позовавайки се на буквалността на закона г-н Костов не направи едни неща, поради което продължават да се появяват коментари като 27-ми. Защо да не съм буквалист? Днес Румяна Желева ще стане еврокомисар въпреки буквалността, нали? Теб не те ли дразни това?
Аз се радвам за Румяна Желева. Вече няма да е министър на външните работи :)))))))))), а този пост е много по-важен за нас от някакъв си комисар отговарящ за цяла Европа. :))))))))))))))
borsi написа:
Лустрация не е имало по причина, че всички са от едно котило плъхове - В 97 ма когато Костов взе властта нищо не направи и само замаза престъпленията на комунистите.
Нямаше нито един осъден, нямаше нито един осветлен , същото е и сега.
Нямаше нито един осъден, нямаше нито един осветлен , същото е и сега.
Знам какво казваш и ще замълча....Много ми е мъчно!
rat написа:
Аз се радвам за Румяна Желева. Вече няма да е министър на външните работи :)))))))))), а този пост е много по-важен за нас от някакъв си комисар отговарящ за цяла Европа. :))))))))))))))
flyco написа:
Точно позовавайки се на буквалността на закона г-н Костов не направи едни неща, поради което продължават да се появяват коментари като 27-ми. Защо да не съм буквалист? Днес Румяна Желева ще стане еврокомисар въпреки буквалността, нали? Теб не те ли дразни това?
Аз се радвам за Румяна Желева. Вече няма да е министър на външните работи :)))))))))), а този пост е много по-важен за нас от някакъв си комисар отговарящ за цяла Европа. :))))))))))))))
Аз продължавам да се надявам, че няма да изпратим този резил в Европа, Рат! Иначе си прав!
flyco написа:
Точно позовавайки се на буквалността на закона г-н Костов не направи едни неща, поради което продължават да се появяват коментари като 27-ми. Защо да не съм буквалист? Днес Румяна Желева ще стане еврокомисар въпреки буквалността, нали? Теб не те ли дразни това?
И ти си същият идеалист като мен :)))))
borsi написа:
Лустрация не е имало по причина, че всички са от едно котило плъхове - В 97 ма когато Костов взе властта нищо не направи и само замаза престъпленията на комунистите.
Нямаше нито един осъден, нямаше нито един осветлен , същото е и сега.
Нямаше нито един осъден, нямаше нито един осветлен , същото е и сега.
Костов поне се опита да проведе лустрация в икономическия живот на страната, това е неоспорим факт. И донякъде успя.
Галя,изричаш нещо толкова лелеяно от мнозина българи.Звучи приемливо и някак си успокояващо душичките ни.От Брюксел ако може да ни назначат Правителство с министрите и техните зам.-министри,ако може и депутати,пък ако може и съд,прокуратура и следствие...И тогава ще плеснем с ръце,че вече ,,сме се оправили,,.Подобни мисли показват само едно.Пълното отчаяние и безсилие обзело всички ни.И пълното ни недоверие към институциите,които съм изброил.Това пък от своя страна показва един тотален вътрешен общностен разпад.Че тук не съществува сила,която може да ни спои.И,че само отвън и с външна намеса,може да има нормализация.Ти не си ли съгласна с мен..?
цитирайharalanov написа:
Галя,изричаш нещо толкова лелеяно от мнозина българи.Звучи приемливо и някак си успокояващо душичките ни.От Брюксел ако може да ни назначат Правителство с министрите и техните зам.-министри,ако може и депутати,пък ако може и съд,прокуратура и следствие...И тогава ще плеснем с ръце,че вече ,,сме се оправили,,.Подобни мисли показват само едно.Пълното отчаяние и безсилие обзело всички ни.И пълното ни недоверие към институциите,които съм изброил.Това пък от своя страна показва един тотален вътрешен общностен разпад.Че тук не съществува сила,която може да ни спои.И,че само отвън и с външна намеса,може да има нормализация.Ти не си ли съгласна с мен..?
Точно така, Минчо! Написах го от безпомощност. Разбира се, че е метафора! И за съжаление!
nalik написа:
Този господин може би и да е много умен, но твърде много академично, катедрено така да се каже говори. Тук не всички сме специалисти по психология, философия или социология. Нали?
На всичкото отгоре, от всичко казано в текста нищо НОВО не разбрах. Тия неща си ги знаем за прехода, за политиката и за живота в момента. В крайна сметка всички сме го изживяли и за един или друг проблем, ако не ни е кристално яснен, то поне се досещаме за него.
Последния въпрос, за който се надявах нещо да ми обясни за техническите подобрения в комуникацията и демокрацията, беше направо оплескан отвсякъде...
ЗАГУБИ МИ ВРЕМЕТО!!!
На всичкото отгоре, от всичко казано в текста нищо НОВО не разбрах. Тия неща си ги знаем за прехода, за политиката и за живота в момента. В крайна сметка всички сме го изживяли и за един или друг проблем, ако не ни е кристално яснен, то поне се досещаме за него.
Последния въпрос, за който се надявах нещо да ми обясни за техническите подобрения в комуникацията и демокрацията, беше направо оплескан отвсякъде...
ЗАГУБИ МИ ВРЕМЕТО!!!
Съжалявам за загубеното ти време....За мен не беше :))) Явно и за други, коментирали по-горе. Въпрос на гледна точка и светоусещане :)))) Поздрави!
Ама ние искаме да ни е смляна и сдъвкана. Искаме да има визия за бъдещето. Едва ли не, да даде всеобщовалидна и приемлива рецепта и да хукваме право към светлото бъдеще. Вкупом. Умен човек ще да дойде. Спрял е навреме. Така те кара да мислиш, ама ти отнема възможността да критикариш и да се изказваш неподготвен. Мисля, става ясно от статията защо не може да има национален идеал и гражданско общество. Следователно предназначението и е да помогне в индивидуалната ориентация на читателя. Та индивидуално ориентирания читател да намери индивидуалния си път в обстановката - нещо в което сме безспорни специалисти.
Ние не сме в състояние да следваме общ път. А това за външно правителство /ако не е сарказъм/ е чиста глупост. На времето са ни търсили световно неизвестен принц за цар. Намерили са. Сега ще търсим световно неизвестен екип за държавна администрация. :))) Че да си бяхме стояли под турско.
Жалко е, но нашия изход от патовата ситуация на плутокрацията не може да е колективен. Нямаме нито морал, нито потенциал. Вместо да говорим за оправяне, трабва да говорим за ренесанс. Та белким след сто години се формира критична маса мислещи, действащи и ПОЧТЕНИ хора, които да обърнат нещата.
Но човека го е казал перфектно:
Тепърва ще ни става ясно каква част от българското население е избрала престъплението в борбата за „насъщния” и в опита за справяне с индивидуалните кризи. „Спортистите” са просто скроени жизнелюбци. Тяхната бърза криминализация онагледи един „секрет” на комунизма, а и на ранния български капитализъм – презрението към човека като към лесно отстранима физическа пречка и култа към социално хищничество. Фашизоидната простотия се оказа потребна и от двете страни на 1989-а. Единият от пътищата за „справяне” е следователно бестиализацията, регресът към хищника. Като наблюдавам бизнес елита и експертния антураж, оставам с впечатление, че тече аналогичен процес и на „елитарно” равнище. Българският посткомунизъм създаде делова и компетентна „раса” на успелите, хладна порода от нещо като киборги на капитализма. Има нещо отблъскващо в този човешки тип. Наричат го cool, но е неприятен, защото е арогантен и пуст. Това иде от парите. Монетата е духовно активна субстанция, променя този, който я има, и този, който я няма. Съществува евхаристийна мистерия на хляба и сатанинска мистерия на монетата. Две коренно различни вероизповедания, които няма да се помирят.Какво да кажем за дисквалифицираните? За безпомощната човешка маса, която имплозира като потенциален психосоматичен самоубиец и се разви като фрустрирана електорална маса? Този преход трябваше да отговори на въпроса къде ще отидат парите, а не къде ще отидат хората. Въпросът за „съдбата на хората” беше запокитен в бъдещето. Днес българският човек живее с тялото си в своята разнебитена провинция и с въображението си в европейския Ханаан. Осъществихме скок от домодерна България в постмодерна Европа.
Какво, как и защо е било е амортизирана дъвка. Какво от тук нататък обаче е труден въпрос, който чака своя отговор ОТДОЛУ. Само че ОТДОЛУ знаят само да питат. Не да отговарят.
цитирайНие не сме в състояние да следваме общ път. А това за външно правителство /ако не е сарказъм/ е чиста глупост. На времето са ни търсили световно неизвестен принц за цар. Намерили са. Сега ще търсим световно неизвестен екип за държавна администрация. :))) Че да си бяхме стояли под турско.
Жалко е, но нашия изход от патовата ситуация на плутокрацията не може да е колективен. Нямаме нито морал, нито потенциал. Вместо да говорим за оправяне, трабва да говорим за ренесанс. Та белким след сто години се формира критична маса мислещи, действащи и ПОЧТЕНИ хора, които да обърнат нещата.
Но човека го е казал перфектно:
Тепърва ще ни става ясно каква част от българското население е избрала престъплението в борбата за „насъщния” и в опита за справяне с индивидуалните кризи. „Спортистите” са просто скроени жизнелюбци. Тяхната бърза криминализация онагледи един „секрет” на комунизма, а и на ранния български капитализъм – презрението към човека като към лесно отстранима физическа пречка и култа към социално хищничество. Фашизоидната простотия се оказа потребна и от двете страни на 1989-а. Единият от пътищата за „справяне” е следователно бестиализацията, регресът към хищника. Като наблюдавам бизнес елита и експертния антураж, оставам с впечатление, че тече аналогичен процес и на „елитарно” равнище. Българският посткомунизъм създаде делова и компетентна „раса” на успелите, хладна порода от нещо като киборги на капитализма. Има нещо отблъскващо в този човешки тип. Наричат го cool, но е неприятен, защото е арогантен и пуст. Това иде от парите. Монетата е духовно активна субстанция, променя този, който я има, и този, който я няма. Съществува евхаристийна мистерия на хляба и сатанинска мистерия на монетата. Две коренно различни вероизповедания, които няма да се помирят.Какво да кажем за дисквалифицираните? За безпомощната човешка маса, която имплозира като потенциален психосоматичен самоубиец и се разви като фрустрирана електорална маса? Този преход трябваше да отговори на въпроса къде ще отидат парите, а не къде ще отидат хората. Въпросът за „съдбата на хората” беше запокитен в бъдещето. Днес българският човек живее с тялото си в своята разнебитена провинция и с въображението си в европейския Ханаан. Осъществихме скок от домодерна България в постмодерна Европа.
Какво, как и защо е било е амортизирана дъвка. Какво от тук нататък обаче е труден въпрос, който чака своя отговор ОТДОЛУ. Само че ОТДОЛУ знаят само да питат. Не да отговарят.
За Хавел политическата революция приключва с осъзнаване на проблем извън нейната компетентност. Въпросът за Смисъла е на дневен ред. Сещам се за пророческите думи на Малро: XXI век ще бъде век на вярата или няма да бъде. Силни думи, в които е скрита надежда.
Търсещия пътя трябва да коментира това. Вместо политическите, културните и други достойнства на статията.
цитирайТърсещия пътя трябва да коментира това. Вместо политическите, културните и други достойнства на статията.
О, да разбира се. Проблемът, който се намира извън компетентността на антикомунизма, присъединяването към НАТО и ЕС остави дясното у нас с пръст в ... та да дойде бат`Бойко и да създаде най-дясната партия. Пардон, най-дясната е на лудото Яне - консерватора.
цитирай
40.
анонимен -
,,1984''
18.01.2010 20:58
18.01.2010 20:58
С ЧУШКОПЕК НЕ СЕ ПРАВИ ЕКЗЕСЕТЕНЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ
цитирай
41.
анонимен -
С ЧУШКОПЕК НЕ СЕ ПРАВИ ЕКЗИСТЕНЦ...
18.01.2010 21:05
18.01.2010 21:05
анонимен написа:
С ЧУШКОПЕК НЕ СЕ ПРАВИ ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ
хората харесват този псевдоинтелектуален бульон
цитирайКъде в същност е границата на нашата компетентност?
А? Личната. А? А с чушкопек се прави блогърски коментар, не се постига извод!!!
цитирайА? Личната. А? А с чушкопек се прави блогърски коментар, не се постига извод!!!
evrazol написа:
Къде в същност е границата на нашата компетентност?
А? Личната. А? А с чушкопек се прави блогърски коментар, не се постига извод!!!
А? Личната. А? А с чушкопек се прави блогърски коментар, не се постига извод!!!
Границата? Моята и твоята със сигурност не са еднакви величини. Нито пък и тази на останалите. Границата си я посочва всеки сам според способността си да очертае собствените си ценности, мечти, стремежи , възприятия и усещания за случващото се около него.
Що се отнася до чушкопека.
Категорично се съгласявам с този коментар, който съобразно границата /за която си говорихме/ избистря извода от прочетеното в интервюто на доктора!
От тук нататък всеки си преценява посоката,която да поеме. За себе си!
Поздрави!
анонимен написа:
С ЧУШКОПЕК НЕ СЕ ПРАВИ ЕКЗЕСЕТЕНЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ
Точно така - С чушкопек не се прави екзистенциална революция. Нито еволюция!
Поздрави!
raylight написа:
хората харесват този псевдоинтелектуален бульон
Е, чак псевдоинтелектуален?! Предубеден си! Раздели политическото от интелектуалното!
Поздрави и за теб!
Да не става въпрос все пак за екзистенциален, а не за екзестенциален или както е в случая екзесетенциална? Не че нещо ама все пак си е нещо... че да не вземе да стане едно нищо.
цитирайflyco написа:
Да не става въпрос все пак за екзистенциален, а не за екзестенциален или както е в случая екзесетенциална? Не че нещо ама все пак си е нещо... че да не вземе да стане едно нищо.
Хахахахх! Добре бе! Правси! Хич не съм го и видяла. Смятай колко съм била изтрещяла снощи! Хахахах! Явно човекът си се е поправил след това :))))
" Кандидатурата на Румяна Желева за поста еврокомисар е оттеглена, според пресслужбата на Европейския парламент, както и според членове на ЕП, съобщава на електронната си страница „Ню Юръп”. "
цитирайРумито днес курбан отиде!Ей тъй,само да докаже за пореден път,цялата наша несъстоятелност!Подобен номер в Бегето щеше да мине!,,Ама аз съм чиста и може да го видите в търговския регистър,,.Някой хукнал на гости до Бургас!Смешни до жалкост!Други пък със сключени вежди ни баламосват за N-ти път,как до една година,тия лошите има-няма 200-300 човека ще са заловени и поставени на мястото им.Подобни сквернословия дори и при напрягане на цялото си въображение,не мога да измисля и изрека на глас!
цитирай
51.
анонимен -
Защо не прочетох статията докрая
22.01.2010 17:42
22.01.2010 17:42
... поради 2 причини:
1. Словесните еквилибристики обикновено не казват нищо. За непредубедения читател личи, че авторът се опиянява от собствените си думи.
2. "неотворени досиета, липсваща лустрация, вездеприсъствие на КДС, капитали зад граница и пр." въобще не са условия за спасителен антикомунистически дискурс, а са обективни причини за проблемите на обществото. Може би авторът смята, че една истина след като се повтаря много често, се превръща в лъжа. Не е задължително.
цитирай1. Словесните еквилибристики обикновено не казват нищо. За непредубедения читател личи, че авторът се опиянява от собствените си думи.
2. "неотворени досиета, липсваща лустрация, вездеприсъствие на КДС, капитали зад граница и пр." въобще не са условия за спасителен антикомунистически дискурс, а са обективни причини за проблемите на обществото. Може би авторът смята, че една истина след като се повтаря много често, се превръща в лъжа. Не е задължително.
52.
анонимен -
Нека да припомним с по-прости думи
28.01.2010 16:10
28.01.2010 16:10
http://bg.wikipedia.org/wiki/Преходът
(Само-)Геноцидът над Българския народ.
цитирай(Само-)Геноцидът над Българския народ.
53.
анонимен -
меко казано добре ни пързаля - от МП
28.01.2010 22:57
28.01.2010 22:57
За да разберем за какво ни пързалят с тази "демокрация" трябва да си отговорим на някои неща, които никой не се опитва да ни обясни.Напротив, прави се всичко възможно да не се коментират и превеждат на съвременен жаргон(език).Нещата, на които трябва да си отговорим са няколко.Като започнем да си отговаряме на тях, ще си отговорим на всичко останало.Ето някои от тези въпроси.
1.Що е демокрация?Трябва да се прочете Ален Норен(мастития западен философ) и неговата монография "Що е демокрация".Тогава ще се установи, че "демокрацията не се подава на дефиниране".А съществували тогава въобще нещо, което не се дифинира.С какво ни приспиват тогава?
2.Що е комунизъм(социализъм) като икономическо-политическа система?(превод на съвременния икономическо-политически жергон)С едно изречение - не е ли строг валутен бор с прикачен лев към две валути(долар и лев) едновременно в условията на иконимическа и политическа блокада.Какво следва от това?
3.Колко войни сме губили до сега и какви са последствията от това за България?
4.Когато едно "дърво" го отрежеш от корена, нацепищ го, след това го надробиш до трици, какво е необходимо за да се възрод и след колко време може да се очаква това?(Така сме били при падането ни под османско робство.)
5.Дали ще се върнат тези наши млади хора, които заминаха на Запад?Едва ли ще се върнат повече от половината.Много е трудно да оставиш нещо, което си постигнал до 35-40години и да се върнеш и почнеш от "нула", като от жизненият ти път не ти остават повече от 15-20години активен живот.Щ види този, който оцелее и доживее за това.
6.Какви са последствията от всичко това, което се бърка от олигарсите(не от политиците) под маската "глобализация" за планетата ЗЕМЯ (за нейните жители на тази система)?Единственият, който възроптава публично и не можа да го спре цензурата е чешкият президент Вацлав Клаус.
Иначе сега ни манипулират много по-успешно, отколкото при социализма(комунизма).Тогава се трудихме в името на България, а сега в името на частника.
цитирай1.Що е демокрация?Трябва да се прочете Ален Норен(мастития западен философ) и неговата монография "Що е демокрация".Тогава ще се установи, че "демокрацията не се подава на дефиниране".А съществували тогава въобще нещо, което не се дифинира.С какво ни приспиват тогава?
2.Що е комунизъм(социализъм) като икономическо-политическа система?(превод на съвременния икономическо-политически жергон)С едно изречение - не е ли строг валутен бор с прикачен лев към две валути(долар и лев) едновременно в условията на иконимическа и политическа блокада.Какво следва от това?
3.Колко войни сме губили до сега и какви са последствията от това за България?
4.Когато едно "дърво" го отрежеш от корена, нацепищ го, след това го надробиш до трици, какво е необходимо за да се възрод и след колко време може да се очаква това?(Така сме били при падането ни под османско робство.)
5.Дали ще се върнат тези наши млади хора, които заминаха на Запад?Едва ли ще се върнат повече от половината.Много е трудно да оставиш нещо, което си постигнал до 35-40години и да се върнеш и почнеш от "нула", като от жизненият ти път не ти остават повече от 15-20години активен живот.Щ види този, който оцелее и доживее за това.
6.Какви са последствията от всичко това, което се бърка от олигарсите(не от политиците) под маската "глобализация" за планетата ЗЕМЯ (за нейните жители на тази система)?Единственият, който възроптава публично и не можа да го спре цензурата е чешкият президент Вацлав Клаус.
Иначе сега ни манипулират много по-успешно, отколкото при социализма(комунизма).Тогава се трудихме в името на България, а сега в името на частника.
54.
анонимен -
меко казано добре ни пързаля - от МП
28.01.2010 23:19
28.01.2010 23:19
Имам няколко грешки.При валутите - другата валута е рублата.Авторът на "Що е демокрация" е Ален Турен.Монографията му на български е издадена мисля през 1994г.
Към 6 точка ще добавя, че тогава за държавата имаше поданници, за които тя се грижеше и колкото и да не се харесва на някого, но за тези години постигнахме неща, които другите ги бяха направили за около 200 - 300години.Наложими се да се ровя по архивите и там видях каква е била борбата за повишаване на културата(в широкия смисъл на думата) и грамотността и се направо втрещих, защото по онова време съм бил малко дете и съм възприемал всичко като добрата ни даденост от миналото.
Има и други неща, които също не знаем, или знаем само за някои от тях да речем до към 1944г., за след това почти нищо не знаем за отношението на запада към България.Ако тези неща ги знаехме, едва ли така безропотно щяхме да се присъединим към ЕС.Не вярвам, че те ще се държат с нас като към равни.Твърде злопаметни и отмъстителни са за да е така.Ще поживеем и ще видим.Те не прощават, когато някой е бил по-силен някога от тях.Те се имат за робовладелци.Ние не познаваме това усещане на "робовладелец" и поради това не им схващаме номерата.
Май станах много дълъг.До сега не съм правил коментарии, но тук поне за сега няма политически изхвърляния и дразги и се коментира върху нещо в спокоен и нормален тон.За това и се включих.
цитирайКъм 6 точка ще добавя, че тогава за държавата имаше поданници, за които тя се грижеше и колкото и да не се харесва на някого, но за тези години постигнахме неща, които другите ги бяха направили за около 200 - 300години.Наложими се да се ровя по архивите и там видях каква е била борбата за повишаване на културата(в широкия смисъл на думата) и грамотността и се направо втрещих, защото по онова време съм бил малко дете и съм възприемал всичко като добрата ни даденост от миналото.
Има и други неща, които също не знаем, или знаем само за някои от тях да речем до към 1944г., за след това почти нищо не знаем за отношението на запада към България.Ако тези неща ги знаехме, едва ли така безропотно щяхме да се присъединим към ЕС.Не вярвам, че те ще се държат с нас като към равни.Твърде злопаметни и отмъстителни са за да е така.Ще поживеем и ще видим.Те не прощават, когато някой е бил по-силен някога от тях.Те се имат за робовладелци.Ние не познаваме това усещане на "робовладелец" и поради това не им схващаме номерата.
Май станах много дълъг.До сега не съм правил коментарии, но тук поне за сега няма политически изхвърляния и дразги и се коментира върху нещо в спокоен и нормален тон.За това и се включих.
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
