2. ВЪВ ФЕЙСБУК-"ДА ПОДКРЕПИМ БЛАГОРОДНАТА МИСИЯ НА ОТЕЦ ИВАН"
3. БЛОГЪТ НА ИВО ИНДЖЕВ
4. Откровения.com
5. Подписка в памет на Едуард Генов. Нека една уличка в София, където той живееше, носи неговото име!
6. ГЕРИ Е СТРАХОТНА
7. ДАНИЕЛ МИТОВ
8. Мария Николова - divini
9. Блогът на Ангел Станоев-gantree
10. Блогът на Димитър Петров-thetrooper
11. ДЕСНИ ВРЪЗКИ
12. Блогът на Ciele...За Любовта....
13. Блогът на Ваня Панайотова
14. Музикална страница
15. Лили, прекрасна си!
16. АКО БЯХ....
17. УДИВИТЕЛНО
18. Блогът на gothic-Музика
19. С вкус на боровинки
20. Блогът на sestra - Creep
21. http://pravoconsult.blog.bg
22. ЗА ЛАГЕРИТЕ....
23. Блогът на Chara
24. R.I.P.! Ева Звездева - fantangero0000 !
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!"
Честит празник!
****************
Студентско есе на Нели Вълчева
СУ “Св. Климент Охридски”
Френска филология
Българският учител пред предизвикателствата на съвремието
Започвайки да пиша това есе се замислих – кой е първият български учител ? Петър Берон, написал безценния за времето си Рибен буквар или монахът от Атон, оставил ни книгата – реликва „История Славяноболгарская” Паисий Хилендарски, с пророческото послание :
“…..Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знете за своя род и език …….”?
А може би Светите братя Кирил и Методий, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Владислав Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, Бачо Киро, Добри Чинтулов и много, много други?
Всъщност, днес, всички тях, наричаме будители и възрожденци.
Четем завещаните от тях редове и ….се учим.
Учим историята си, учим смисъла на посланията им за родолюбие, национален идеал и свобода.
И няма как – наричаме ги наши, български, учители.
Наши български учители са и всички онези монаси и свещеници, чиято мисия била „…да дадат умения по четене, писане, църковно пеене и малко смятане”, в килийните училища, през епохата на Османското владичество, както и онези, от Взаимното училище, в периода на българското Възраждане.
Днес също имаме нашите си, съврменни, български учители.
По силата на невидимата нишка на поколенията и мостовете между историческите събития и превратности, те, сигурна съм, са учениците на първоучителите ни .
Защото – да превъплътиш словото в мисъл, мисълта в проекция на знанието, а знанието в енергия за двигателя на историята, е истинската мисия и предизвикателсво пред учителя.
От перото, потопено в мастилницата, и мъждукащата светлина в килийните училища, до необятния свят и възможности на компютъра и виртуалната клавиатура.
От черната дъска и тебишира до мултимедийните екрани.
От зова на Паисий „….Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!” до мигновените копия на супертехнологичните ксерокопирни машини и невидимите файлове.
Изправена пред предизвикателството на темата на това есе и сравнявайки изходните опорни точки пред българските учители и просветители, тогава и днес, пред очите ми се появяват картини изпълнени с противоречия и ясно отличаващи се противоположности.
Въпросите идват от самосебеси, а сравненията оставят усещането за някаква болезненост. Като това, например, за преписваната, крита и оцеляла, въпреки превратностите на времето, Паисиева история, която днес, при целия спектър от върхови технологии, придобива все по-смаляващи се „размери” с чувството, че от нея ни остава само …. едно заглавие.
Кой е виновният ли?
Учителят.
Та кой не е чувал този отговор.
Отговор, който изрича обществото ни, като аксиома – твърдение, неподлежащо на доказване.
Той, учителят, днес е като герой на сцена, ясно очертан от единствения прожектор върху нея.
От него искаме да държи ръката на прописващия първокласник.
Искаме да ни разбира, когато влизаме в час с подпухнали от плач очи, след поредната безсънна нощ, прекарали неразбрани от родителите ни.
Да не пише слабата оценка върху полупразния лист от контролното.
Искаме да ни говори, докато сваляме, в супер модерните си телефони, най-новата песен на най-новата фолк певица, но, ако може, след това да не иска от нас да повтаряме казаното.
Питаме го за последния му статус в социалната мрежа, но никога не се сещаме да го попитаме коя е последната книга, която си е купил.
Още по-малко ни хрумва да се замислим – имал ли е възможност да го направи.
А баба все повтаряше, че навремето „Кметът, даскалът и попът са били най-важните и уважавани хора в селото”.
Кое време – я питах аз.
Нашето – ми отговаряше тя.
А в „моето” време, аз й разказвах това:
”- Е, как е, сине? Как се справи?
- Пет двойки, тате! – отвръща синчето.
- Мале-е-е! Голям бой ще падне!
- Знам, тате. Вече съм им взел адресите.”
Българският учител пред предизвикателствата на съвремието.
В „моето” време, когато централните улици на столицата се превръщат в „реки” от протестиращи учители.
В барикада от тела, за защита на достойнството.
С пламъка на свещта, в ръце, преминал по пътя от килийното училище до жълтите павета, днес.
За милост.
И милостиня.
С отвращение.
И болка.
С презрение.
И отчаяние.
Тези, които преписваха и пренасяха посланието на Паисий.
Единственият им изход е да успеят да надбягат времето и да хванат езика, който само след малко ще говорят учениците им. При това много по-добре от тях.
Всъщност те – българските учители и ученици – отдавна говорят по между си неразбираемо.
Догонването се оказва непосилно.
В същото време, някъде там, европейски директиви и международни документи събират в нови рамки, концепции и документи картината на образованието на бъдещето.
През Лисабонската стратегия за подобряване на качеството и ефективността на образованието, като „осигуряване на всеобщ достъп и отваряне на образователните системи към света”, до документите на ЮНЕСКО, които определят парадигмите за образованието през 21 век, посочвайки една от най-важните задачи на образованието – „ да придружава хората в процеса на преминаването им от позицията на зависимост от другите към осъзната и доброволна солидарност спрямо света около тях. ”
Според тези директиви, „образованието трябва да помага на хората, да разбират по-добре себе си и другите, чрез по-доброто осмисляне на света около тях. ”
„Кой свят” – сигурна би ме попитала баба.
„Нашият” – сигурно би трябвало да й отговоря аз.
На предизвикателствата на съвремието пред нашите, българските учители.
2. zahariada
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. sparotok
9. planinitenabulgaria
10. tota
11. bezistena
12. missana
13. bosia
14. getmans1
2. sarang
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. bateico
8. rosiela
9. iw69
10. djani