"Един човек бил затрупан от лавина. За да се спаси започнал да копаe в снега. Когато го открили мъртъв установили, че е издълбал близо 3-метров тунел, но не към повърхността, а обратно, надолу. Изводът - за какво е волята, когато посоката не е вярна?"

В момента, пия чай на терасата на планинска хижа, в която се озовах случайно. Вече знам, че бях вървяла прекалено дълго и прекалено смело.   Поех прехода преди доста години с енергията и безразсъдството на младостта. Сама избирах пътеките. Колкото по-стъмни толкова по-примамливи и провокиращи. Всяка следваща височина ми се струваше непремнно преодолима. Ей така, заради ината ми. Заради хъса ми. Заради тръпката. Заради глътката кислород горе на върха. Всяка следваща беше все по-опияняваща. И зареждаща. За следващата стръмнина. Нагоре. Едва сега се замислям, че тя, следващата, всеки път беше с повече камъни и с по-малко дървета. Не толкова стръмна, колкото еднообразна. Все по-малко бяха поточетата. Все повече трънливите храсти. Но, явно, целта ми е била Върха, а не изследването на растителността и този втори план се е оказвал твърде далечен. За да го видя и фокусирам. Можех да се сетя и за описанието на планинските терени в учебниците по география. Колкото по на високо, толкова по-пусто и самотно. По-студено и ветровито. С по-силно слънце, но по-малко топлина. С повече кислород и усещане за свобода, но с по-тежка, по Закона за гравитацията, раница на гърба.   Последното ми изкачване се оказа твърде различно и супер екстремно, като усещане. Дори не разбрах колко бързо достигнах поредния връх. Тъкмо да се насладя на поетата глътка въздух, онази, наситената с кислод, с три молекули, и видях следващото препятствие пред мен. Стъписах се. Вместо нагоре, пътят рязко поемаше ....надолу. Пред мен се оказа зейнало стръмно нанадолнище. Направо пропаст.

Ами сега? Нямах опит със слизането. Толкова години само бях изкачвала. Ясно и осъзнаващо виждах очакващата ме почти отвесна стена. Надолу. Да. Хвана ме страх. Признавам си.   Часовникът, отброяващ годините, ясно показваше, че не разполагам с много време, за решение, как да продължа. Бързо осъзнах, че имам не повече от две възможности. Назад. И напред.   Естествено, първата ми реакция беше – назад. С успокояващата мисъл, че все пак пътят ми е познат.  Та нали толкова години го бях вървяла.   Приседнах и затворих очи. Лентата се завъртя на обратно от самосебе си. Имах усещането, че можех да назова поименно всеки камък, всяка скала, всяко дърво, всяка тревичка, храстче, цветенце, билка, поточе покрай, които бях преминала.   Мислите ми ме върнаха почти в началото на онзи кръстопът, когато трябваше да реша на къде ще тръгна. И защо тогава избрах точно този Път? Можех ли да тръгна по другия? Накъде ли водеше той? А този, до него? Имаше и един, който оставих почти зад гърба си и не се обърнах дори да го погледна.   Какво значение, всъщност, имаше всичко това сега, когато нямах кръстопът, а само две посоки.   Назад. И напред.   Почти бях скокнала, за да тръгна обратно, да се връщам, когато осъзнах нещо много елементарно.   Всъщност,.....Пътят назад също беше стръмен. И то много. Та нали толкова години само бях изкачвала ?! Баир след баир.   От шока на „елементарното” ме извади инстинктът за оцеляване, с крещящата, в главата ми, мисъл за решение. А то, трябваше да бъде в избора межу двете нанадолнища. Нещо като възможност за предпочитание между инфаркт или инсулт. Между Азис или Радо Шишарката.   Сетих се, че при последното изкачване, към края, имаше някакъв страничен път. Дали не беше по-добре да се върна поне до него? Ами, ако точно там бях объркала посоките, устремена в инерцията и наркотичната жажда за нова глътка кислород, там на високото? Невиждаща и неусещаща. Забързана. За някъде. А ако другата е трябвало да бъде вярната?   Така или иначе новото нанадолнище си ме чакаше. Винаги можех да се върна при него.   Тръгнах обратно. Поне пътят ми беше познат. Повървях си доста, а може би и не чак толкова, до пропуснатия кръстопът.   Единственият, встрани от нанадолнището, Път, поемаше между почти прихлупени едни към други храсти и дървета.   Тръгнах. Без да знам и да виждам накъде.   Пътеката се оказа тясна, но равна. Стъпвах по нападалата от дърветата шума. Под краката ми пукаха съчки, скрити под листата. Усещах дъха на мъх и планинска влага.   Чувствах се странно. Никога, до сега, не бях вървяла по Път без наклон. А самата аз без Цел. С някакво странно желание за планинско катерене. Като последно трептение от вчерашен спомен. Но път нагоре, около мен, нямаше.   Бях ли се замисляла някога за Пътя на другите? За възможните им избори за посока. Не беше ли това част от теорията за Паралелните светове? Невидими за сетивата в триизмерното пространство, но съществуващи в другото измерение. На индивидуалната свобода. Всеки от нас крачеше по своята траектория, проектирана като цел след потока от мисли. И някъде там, във времето и пространството, допирането, докосването или преплитането на тези траектории се проявяваха във видимото поле като срещи , познанства и приятелства. Като Енергия, с различен по сила и посока заряд, предопределящ продължителността и ефекта от съприкосновението.   И всичко, някак си беше като предначертано. Неизбежно. Понякога странно. Уж случайно. Но не, едва ли. Законите на физиката бяха непогрешно валидни през времето, измервано в милиони светлинни години. Формула си имаше и Теорията на вероятностите, което правеше случайностите неизбежна функция от някаква закономерност.   Като част от Законите за хармонията и равновесието, явно, бяха и редуванията на посоките. Нагоре и надолу по вертикалата. Правата линия по хоризонталата.   Всичко беше въпрос на проекция върху координатната система.   Какви бяха, в този момент, координатите на моите абсциса и ордината? Със сигурност повече по Х, отколкото по У. А може би точно обратното? Въпрос на гледна точка.   Усетих странна светлина пред стъпките си. Вдигнах глава и видях края на пътеката, по която поех, като вариант за изход между двете нанадолнища.   После поляна. Обргадена с много дървета. Пейзаж далеч от представите ми за планинско било. Не, не бърках. Вдясно от мен пушеше коминът на някаква хижа.   Тръгнах бавно и несигурно натам. Все ми се струваше, че е прекалено хубаво, за да е истина. Но беше. Нещо като оазис в планината.   Настаних се в стая с изглед към необятно пространство и очертаващи се в далечината върхове.

Осъзнавах, че разстоянието между тях и мен се измерваше с дълбочината на пропастта, пред която се бях изправила и заради която предприех връщането назад.   Някой ми даваше възможност за събиране на сили. Или, за да продължа напред. Или, за да променя посоката завинаги.   Отпивах поредната глъдка топъл чай, на терасата на планинската хижа. Изведнъж отместих поглед встрани. Пред мен се очерта билото на моята планина, която бях изкачвала толкова дълги години.


flickr.com

Беше почти равно. Оголено и самотно. Но с пътека продължаваща някъде към далечината. В този момент ми приличаше на безкрайност.   Колко ли време имах, за да реша?   По билото или към върха?  

много силно....пишеш прекрасно!
За мен беше удоволствие прочетеното! Има над какво да се замислим, устремени към върха или застанали на кръстопът....

Благодаря ти :)))
За мен е удоволствие гостуването ти в моя блог. Минавай по-често :)))

И все пак ти желая устременост, но....осмислена :))))

Почти усетих острата болка в мускулите си, когато съм принудена да слизам. Неизбежно е понякога. И видях свтлия купол на Храма над върха и волния полет на птица...
Красиви мигове ни подари, Галя!
Нищо не е случайно, нали ???

Замисли ме.....за пътищата ипътечките, за нашия избор....и дали винаги е правилния....Да, смятам , че извървените досега пътища предопределят и продължението....А твоето е напред и нагоре, смятам, дано не греша!
Хубава вечер и поздравления за прекрасния постинг!

Тили, наистина мускулите се стягат повече при спускането по склона....По-опасно е, по-екстремно.
Ние, хората, май все искаме да изкачваме, а така неминуемо атрфораме мускулите /сетивата/ си за неизбежната друга посока. И се оказваме неподготвени....Винаги.
Странно е , нали?
Чувството за баланс ни е нарушено и от тук следват безбройните разочарования....
Поздрави!

Хахах, Ив, благодаря ти за поощрението, но аз наистина се страхувам от нанадолнището преди следващия връх.
Ако се окаже, че вместо да вървя се затъркалям надолу.....?
Продължавам да мисля и да се подготвям....Нужна ми е много смелост:)
Хубава да е и твоята съботна вечер!
И не само :)

че не бива да осъждаме тези, които са тръгнали назад, защото може би просто се засилват, за да отскочат по-надалече... За да се изкачваш, не е необходимо само да имаш ентусиазъм и воля да продължиш. Трябва и мъдрост - да разпознаеш пътищата и посоките. Понякога равното не е равно, а спираловидно изкачване, затова пък постоянно! Понякога, като в приказките и легендите, пред нас няма пропаст - изисква се вяра за да направиш първата стъпка над бездната - и тогава стъпваш на твърдо ! И при всички случаи се нуждаеш от време за вкусен планински чай на терасата преди да потеглиш отново! Само гледай върха за да не загубиш посоката - и ще го изкачиш - непременно! Поздрави за хубавия постинг:) Беше удоволствие да го прочета!

".....защото може би просто се засилват, за да отскочат по-надалече... " - Ев, имах нужда да чуя точно това.
Както винаги си тук в най-точния момент....
Странно!
И ти благодаря :))))

благодаря ти за това прекрасно емоционално есе Галя,пишеш класно и чувствено...благодаря ти за тези вълнуващи откровения...

А аз благодаря за тези вълнуващи, за мен, думи :))) Не знам какво друго да кажа.....

[quote=galinabg]Ако се окаже, че вместо да вървя се затъркалям надолу.....?
Продължавам да мисля и да се подготвям....Нужна ми е много смелост:)

Сигурна съм, че го можеш...!!! :):):)!!!

Ив, защо и ти мислиш, че непременно трябва да продължа?....Ами, ако просто остана на билото? Ако се върна и потърся друг пропуснат път по Пътя?
Не знам...Трудно е :)))
Чака ме много мислене!
Благодаря ти за подкрепата :))))

прекалено многословно, алигорично и скучно четиво(( а дежурните коментиращи , на бас ,че не са го прочели до края, а просто отчитат дейност (( тъпотия

На бас, че са го прочели :)))))))))
Радвам се, че си го направил и ти!

не го прочетох до края (( тъпи и многословни постинги не чета(( и за първи път влязох в блог със грозна жена на аватара, никога повече(((

Хахахах! Освен, че си анонимен си мисля, че си и комплексиран! Имаш ли да ми кажеш още нещо?

И моля....Просто ми беше приятно да се отбия и споделя мнението си , и ако мога и да те насърча с думите си.....Хубава вечер!

Хм, замисляш ме...Всъщност -давам си сметка, че никога не съм била толкова несигурна и колебаеща се...Дали не е от ЕГН-то? Хахахахах!
Пак ти благодаря:)))

Галка, защо си написала това. И ти пожелавам скоро да направиш избора на новата Посока. Следвай сърцето си! След години човек разбира ЗАЩО нещо е трябвало да се случи и ЗАЩО се е случило точно така. Чудесен и много вдъхновяващ постинг !!! Браво!

Не разбираш нито от постинги, нито от жени!

Хей, кой си ти, който така добре ме познава? :))))

Благодаря за куража! Въпросът ЗАЩО е най-важният :)))

Благодаря :)))
Аз се забавлявам с горкия. И той има нужда да се изкаже и да се почувства значим....

Така е, Галка, десертът ЗАЩО е оставен за най-накрая, за последна хапка :-)

Хахаха! Да де, ама като се замисля колко много ЗАЩО-та остават за последни хапки,ще падне голямо "нахранване", но дали ще ни е останал апетита все такъм като при задаването на въпросите?!

алоооу, грозната, изказвам си се на воля в блога си и съм достатъчно значим. ти си комплексирана, защото си грозна и бездарна, капиш(((

Значим в очите на майка ти и баба ти. Хайде спри се. Просто ще ти изтрия коментарите и ще въведа ограничение, което не предпочитам, но тъпи навлеци като теб не понасям изобщо ! Ходи си пиши в блога и си говори в огледалцето, таланте !

Замисляш.....Май трябва по-често да присядаме на чаша чай,да се огледаме и тогава.......... пак по трънливи пътеки да тръгнем.
Добро утро,Галя,сръчкаме с остена.....много ми беше неделно,до сега!:)

Галя, струва ми се, че "назад" е все таки "напред", поне времево. Височината не е ли условна, доколкото е субективно меренето извън физическите параметри. Прочее ..

Път

- Забравих пътя !

- Назад е !

- Не помня биографията си...

- Напред е !


––––––––––––––
Поздрави ! :)))

О, Марги, никак не съм искала да развалявам неделното ти настроение. Съжалявам! Виж, приеми го като вид допинг за кураж :)))) Винаги можем да се върнеме и да поемем по пропуснат път. Винаги има озис, дори в планината, винаги има топъл час и винаги Някой ни дава възможност да спрем и да се огледаме. И ....винаги има поне една посока :))))) Много хубава неделя ти желая! Ще видиш, че ще ти е такава. Поздрави!

Точно така, palisandar ! Назад - също е напред! И ние, сме там...Назад - не е посока само след едно "състояние", когато няма как да знаем дали има и напред :)))) Благодаря ти, че намина!
Хубав да ти е неделният ден :)))))

не поглеждаме встрани край пътя и пропускаме толкова много красота (може би и шансове).
Но... няма нищо случайно. Извървяният път носи своите уроци.
Хубав ден, Галя! И правилен избор на път по-нататък!

Да,Славка, дълъг път извървяваме докато разберем, че трябва да бързаме по-бавно. Да осмисляме повече. Да се оглеждаме. Но това са уроците....да:))))
Хубава да е и твоята неделя!
Благодаря ти за куража:)

ще се откажеш да изкачваш.
Сега имаш шанса да направиш равносметка, за да бъде следващото изкачване по-"овладяно" и да намериш баланса между адреналина на изкачването и малките радости, които си подминавала, устремена напред и нагоре.
Успех!

http://www.youtube.com/watch?v=oztG4gSH-k8
"Лучше гор могут быть только горы..."
Хижите са за почивка!:)))
Поздрав!

ПРИВЕТ , Галя!
Знаеш,че безмълвно чета всичко,което пишеш и почти винаги оставам без дъх.
Но аз обичам числото 13 и затова се обаждам сега.
АНОНИМЕН 13,
не само,че го прочетох и слушах няколко пъти,но дори го копирах,за да го споделя с приятели.
Предполагам,че си и анонимен 15 и затова ти казвам : ТИ СИ ГЛУПАК , след като написаното не те накара да си размърдаш мозъка.

Галя,не си ми развалила неделното настроение:)Събуди ме от една летаргия,аз благодаря!А неделята бе вълшебна,детенце и кандидат снахица си дойдоха за малко....летях.Вече свих крила и се подготвям за новия ден.
Топла и обичлива вечер!:)

Дааа, това е "ключът за бараката" - балансът между адреналина и малките радости.За които, сега си мисля, са били големи....Да съм ги опитала. Никой не ми е виновен....
Благодаря ти. Разбрал си ме толкова добре, а дори не ме познаваш :)))) Странно.....

Так точно....Спосибо!

Нина, знам....Благодаря ти...За всичко!

Толкова се радвам за теб, Марги! :))))Наистина! Добро утро и успешна седмица!

Дали правителството на ББ има воля и знае посоката..?

За посоката съм сигурна, но за волята се съмнявам дълбоко....

за всички мисли и асоциации, които ми навя.
Днес осмисли и задълбочи денят ми. И сега влизам в едни равносметки, в едни анализи - за добро или зло.
Но целта на поста ти, освен разтоварването, е постигната - със сигурност си "замислила" много хора.
Осъзнат и благословен ден, мила! С нови върхове, след които няма да слизаш обратно надолу :)))

Аз благодаря!
Всички равносметки са за добро. Сигурна съм.
Колкото и да са стряскащи първоначалните резултати :))))
Върхове и за теб и сили да ги качваш с лекота и радост!
Специален ден ти желая!

това с лекотата ше го прескоча. Като опитна планинарка знам, че най-хубавите постижения са онези, които са ни коствали усилия, тогава удовлетворението е по-голямо. Но определено трябва да се движим с радост, иначе бихме обидили Създателя ни :)))
Бих се радвала денят ми да е специален, макар че ще е такъв, какъвто си го направя и усетя.
Неволно се сетих обаче за едно китайско проклятие: "Пожелавам ти да живееш в интересни времена!", но пък какво биха правили хора като теб и мен в скучни времена ;))) Ние сме бойци, трябва ни кауза, за да се чувстваме, че живеем истински, така чувствам нещата...
Та, много победи и днес ти желая, мила :)))

Надявам се денят ти да е бил специален ? :)))
Знаеш ли, не искам да съм боец вече:))) Дано не те разочаровам с това, което казвам. Но е така. Искам да бъда до боец.Искам да се грижа за боец и знам, че знам как да го направя. Защото съм била. Защото най-"сладките" победи са споделените, с някого до теб.
Ти сигурно имаш още време да позакичиш някои и друг медал , но с времето ще разбереш, че те само тежат. Не топлят."Медалите" са награда за енергията и хъса на млади години. Тогава, когато няма невъзможни неща и мисълта и вятърът се надпреварват по пътеките към върха....

Пожелах ти тази лекота. Не буквалната:)))

Всъщност, май се увлякох.
Затова, последно, определено не искам и скучни времена.
Абе май нещо много капризнича напоследък. Хахахах!
Но....знам какво искам.
И мисля вече да вървя по билото :))))А то е достатъчно на високо!

Поздрави!
И хубава вечер....

това да знаеш какво искаш и кое те прави щастлива е смисълът на живота и щом си постигнала това, а знам, че не е никак лесно, значи си на една крачка от оазиса ти в планината.
Права си и за другите неща: за споделянето, за нуждата от сила, за опорите, за усещането за закрила.
Не ме разочароваш с нищо, камо ли с женственост ;) Но пак си оставаш боец - човек се ражда с това. Просто не искаш да се бориш сама, като Дон Кихот. Това не е каприз, а характер, изисквания и критерии, всеки трябва да ги има.
Приятна вечер и на теб :)))

Точно така! Не искам да съм Дон Кихот :) Защото, тя, свободата, така като гледам, вече е повече салам...

Радвам се и ми е много приятно, че ме разбираш така добре:) Дори е малко стряскащо :)))) Но....приятно! Определено!:))))
Лека...